като вселената
и самотата
е способна да се разширява

ето
безплътната й сянка се промъква
на пръсти през лозята неумело
прехвърля трънения плет и продължава
накуцвайки към къщата под хълма
към нашето последно обиталище

не можем да я спрем а и къде ли
лежат захвърлени старинните доспехи
на думите

когато най-накрая
премине прелеза тя ще е вече
безмилостният епитет на всичко

и даже леката насмешка във очите ти
ще носи белега от острите й зъби