Безсмислено е да се доверяваме
на паметта на градовете. Затова
не трябва да се връщаш там, където
клавишите на тротоара нямат сила
да възкресят във себе си акорда
на стъпките ни.

Напразно хорът на врабците ще повтаря
речитатива си, забравяйки, че никой
езика му не знае от години.
И че усмихнатият музикант на моста
отдавна е издухал през тромпета
премръзналата си от самота душа.

Ще е през зимата това, дори и да не е декември.
И столът срещу теб ще бъде празен.

Той ще остане празен и когато
седящият на него леко стисне
дланта ти и попита неразбиращ:
„Какво ти става тази вечер?“...

Но невъзможно ще е да му отговориш.
Защото дъното на спомена е не в града,
а в портокала върху нощното ти шкафче.