Датите в календара ни залъгват с илюзията за повторимост.
Август пак притваря вратата на лятото и отново настъпва септември.
Всичко е както винаги е било, както - вярвахме - нине и присно
и во веки веков е призвано да бъде... Зад стъклата завърта латерната

на вечерта своята проста мелодия. И ние я слушаме в тъмното.
Не говорим, защото сме заедно тук след толкова дълго очакване.
Ти си в същата синя рокля и носиш все същия пръстен,
както в оня далечен ден, който все още смятаме за начало

на любовта... Но защо да се лъжем? Само в безкрайния
кръговрат на вселената последната и първата точка съвпадат.
Тази вечер е друга. В нея кривата на живота ни се изправя
като дракон, не успял да захапе със зъби опашката си.

И ето, познатите неща имат вече други значения. Даже наречията
за време променят местата си. С това от утре трябва да свиквам.
„Винаги“ приляга единствено за твоята непредотвратима далечност.
За всичко останало (което е всъщност животът ми) - „никога“.