Морето е завързано куче,
пяна от устата му излиза,
отразява се в небесното корито,
за да блеснат зъбите му остри,
насочени към ново дъно.
Бездни без начало и безкрай.

Надига се,
               ръмжи
                              и стихва.

Морето няма си стопанин.
Уморено до брега притихва,
с език пясъка облизва,
стопля мократа си козина.

Шалове покриват загорелите тела,
под чадърите изстиват въглени,
небесното корито ги залива,
с метафори от смях и синьо.
Толкова са леки, че не знаят
на плажа как успяват да лежат.

Поклащат се,
                    залитат
                                   и припадат.

Сенките, излезли от скалите,
пълзят към хората замаяни на плажа,
гладни са за мрак и плътност,
до залез слънце всичко ще погълнат.

Брегът разделя света на две:

в едната половина - солта отмерва часовете.
В другата половина - часовете отмерват солта.

Лекота и ужас.
Лекота и ужас.

---

^* С това стихотворение Радослав Чичев спечели
Фестивала „София: Поетики“ - 2012 г.