Спомените са единственият рай,  
от който не могат да ни изгонят.
                                                   Жан Паул

         Автобиографиите имат по-особена съдба от тази на другите книги. Тях или ги посрещат с възхитено неспокойство - спомени по правило не пишат начеващи автори - и също тъй почтително ги забравят, или пък те стават настолни четива.      
         Ако една белетристична творба може да разчита на увлекателната фабула, острата развръзка, майсторски изградената композиция, богатството на образите, блясъка на идеите, то автобиографията завладява най-вече с едно: дълбочината на самопознанието, до което е стигнал писателят. Защото, предлагайки ни своята житейска изповед, той ни дава основа за сравнение, помага ни да огледаме критично собствения си път, да проумеем скритите си подбуди, съкровените си цели и стремежи - накратко: да се самопознаем и ние. Един роман ни въвлича в света на художествената измислица, автобиографията ни изправя пред неподправената мъдрост на живота. Тук изкуството отстъпва пред действителността, поезията прави път на истината.      
         Познаваме някои големи автобиографични образци от миналото - нека споменем "Изповеди" на Жан-Жак Русо и житеописанието на Гьоте "Поезия и истина". Веднага помисляме и за посмъртната "Автобиография" на Марк Твен, за трилогията на Горки "Детство", "Сред хората" и "Моите университети". За нас постепенно се изпълни със значение и поредицата от спомени на Марсел Пруст "По следите на изгубеното време". Притежаваме и шесттомната "Повест за живота" на Константин Паустовски. Спомняме си и една значителна писателска автобиография - книгата на Жан-Пол Сартр "Думите". В този ред заема своето място ранното житеописание на Елиас Канети "Спасеният език".                                                

         Преоткриването            

         През 1960 година по витрините на книжарниците във ФРГ се появи една обемиста книга, която веднага привлече вниманието на читателите и критиката. Тя не беше художествено произведение, а социалнопсихологическо изследване и носеше заглавието "Маси и власт". Петдесет и пет годишният й автор се наричаше Елиас Канети; знаеше се само, че е роден в България, а живее в Англия, но пише на немски и смята себе си за австрийски писател...      
         Рецензентите се ровеха из справочниците, за да открият нещо повече за живота и творчеството му, но намираха съвсем оскъдни сведения. В библиографските издания името на Канети стоеше в раздела за българска литература с един-единствен роман "Заслепението", публикуван във Виена някъде през 1935 година и преиздаден след войната. По-внимателните издирвания посочваха, че през 1950 година в Мюнхен е излязла драмата на Канети "Комедия на суетата", както и сатиричното либрето "Маймунска опера"; а през 1955 година едновременно в Англия и ФРГ е била отпечатана есеистичната му книга за австрийския скулптор Фриц Вотруба. Узна се също, че Оксфордският театър е поставил през 1956 година пиесата му "Обречените".
         И само толкова! Изглеждаше просто невероятно, че един писател от световен мащаб е преживял близо четвърт век в неизвестност, в доброволно изгнание, далеч от родината си, но и от страната, с чиято култура сам се смята духовно свързан. "Възкресението" на Елиас Канети, и то във време, когато упорито се говореше за липса на големи мислители в съвременната немскоезична литература, приличаше на чудо. Канети бе сякаш оживяло изкопаемо от друга геологическа епоха, което смущаваше с размерите си...      
         Но ето че австрийският поет Ерих Фрид състави антология с творби на Елиас Канети под заглавие "Светът в главата" (1962) и коментарът му хвърли някаква светлина върху загадката. "Маси и власт" бързо беше преведена в САЩ и в Англия. Появи се ново, разширено издание на "Заслепението" (1963) и един том "Драми" (1964) с пиесите "Сватба", "Комедия на суетата" и "Обречените". На следващата година Брауншвайгският театър постави първите две драми с цената на културен скандал. Тогава философът Теодор Адорно издигна глас в защита на "Сватба", създадена още през тридесетте години: "Пиесата заслужава най-голямо внимание дори само като литературноисторическа брънка между отшумяващия някога експресионизъм и днешния абсурден театър, но тя е написана почти с морализаторски умисъл, който се проявява безусловно." Тогава бяха публикувани първите работни "Записки" (1965) на Канети и те го разкриха в по-благоприятна светлина. Излязоха полски, италиански и холандски преводи на "Заслепението" и френски на "Маси и власт". Писателят бе удостоен с литературната награда на град Виена и с наградата на западногерманската критика, дойде и Голямата австрийска държавна награда. Елиас Канети ставаше световно име.      
         Скоро последва цяла поредица от творби, предизвикващи нов и нов интерес: впечатления от едно пътуване в Мароко, озаглавени "Гласовете на Маракеш" (1967), едно обемисто есе върху писмата на Франц Кафка до Фелице Бауер, назовано "Другият процес" (1969), втора част на работните записки "Цялата пропиляна почит" (1970), том статии и разговори "Раздвоеното бъдеще" (1972) и книга с три есета "Власт и оцеляване" (1972). През следващите години Канети публикува втория том на "Маси и власт" (1973), събраните си писателски записки под заглавие "Провинцията на човека" (1973), книга с петдесет характерологични скици "Подслушвачът" (1974), избрани есета "Съвестта на думите" (1975), голямото есе "Професията на писателя" (1976) и накрая двете биографични книги "Спасеният език" (1977) и "Факел в ухото" (1980). Междувременно произведенията му бяха преведени на десетина езика, намериха радушен прием в много страни на света. А книжнината върху Канети надхвърли по обем творчеството му, възлизащо дотогава на двадесет книги. И ето че през 1981 година дойде закономерно и Нобеловата награда за литература.                                                

         Европейски хуманизъм            

         Двадесет години след "преоткриването" на Елиас Канети, той вече заемаше място сред най-значителните явления в съвременната световна литература, наричаха го "един от последните европейски хуманисти", смятаха го за жив класик, продължител на големите традиции в австрийския роман наред с Роберт Музил, Франц Кафка и Херман Брох. Защото именно във Виена от двадесетте години Канети се е формирал литературно, а героите му са предимно виенчани, които нерядко говорят на своя местен диалект.      
         Решаващо значение за творчеството на Канети имат обаче ранните му преживявания в родината. Както Рилке, Кафка и Верфел озаряват австрийската литература с тайнствената светлина на някогашната Прага, а Йозеф Рот и Манес Шпербер идват с виденията си от Галиция, така и Елиас Канети донася нещо от въздуха на стария Русчук. Сам той се смята дълбоко свързан с България, защото именно тук е добил първите си представи за живота, оформил е своето светоусещане и основните черти на характера и мисленето си. Затова и в "Спасеният език" споделя: "Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук."                                                

         Исак Бабел            

         През лятото на 1928 година студентът Канети за първи път посещава големия европейски духовен център Берлин. Там се сближава с вече известния Бертолт Брехт и с художника-експресионист Георг Грос. Но през деветдесетте дни на престоя му в немската столица най-силно въздействие върху него оказва общуването му с току-що пристигналия от Париж съветски писател Исак Бабел, чиито книги "Конармия" и "Одески разкази" неотдавна са излезли в Германия. Канети е облъхнат от душевното благородство на Бабел, пленен е от необикновения му житейски опит и сложна култура. И ето че тъкмо Исак Бабел го връща към българската му родина. На Канети започва да му се струва, че и той произлиза от същия свиден за него крайдунавски град, "разтворен към света". Каквото е за Бабел Одеса, това става за Канети старият Русчук. И по-късно в спомените си за родния град той ще изрече с благодарност: "Събитията от онези години с цялата си яснота и сила живеят в съзнанието ми - повече от шестдесет години съм черпил от тях."      
         Изниква въпросът: кои са тези съдбоносни събития и "ключови преживявания" от детството, които образуват скритото живително ядро в творчеството на писателя и определят основните му теми и мотиви?                                                

         Русчук            

         Елиас Канети е роден през 1905 година в старо шпаньолско семейство. Родителите му също са русенци, а техните предци са дошли на Балканския полуостров, след като през 1492 година Фердинанд Арагонски прогонва евреите от Испания. Първите шест години от живота си Канети прекарва в родния град. В следосвобожденския Русчук владее вавилонско смешение на езици, народности, човешки типове и съдби. Бъдещият писател израства в свят, където освен български звучат турски, шпаньолски, гръцки, румънски, руски, албански, арменски, цигански. Канети си припомня: "Като дете нямах поглед върху това многообразие, но непрекъснато трябваше да чувствам неговото въздействие." Български език момчето научава от малките прислужнички, с които играе в бащината къща; от тях то чува и първите истории за хора и животни, запечатали се дълбоко в съзнанието му. Малкият Канети навлиза в тайнствения и прекрасен свят на българските народни приказки, които му разказват тези селски момичета - те подхранват въображението му с легенди за вампири и страшни върколаци. А пък от майка си слуша описания на коне и вълци, препускащи по леда на замръзналия Дунав. Още тогава у Елиас Канети се пробужда траен интерес към словото и неговите изразни възможности. Любопитството му към загадката на думите се засилва и от това, че родителите му, когато трябва да си кажат нещо скрито, говорят помежду си на немски - това е езикът на тяхната младост, а и двамата са получили образованието си във Виена, и двамата са мечтали за артистична кариера върху сцената на прочутия Бургтеатър.      
         В тази ранна възраст момчето за първи път опознава и тиранията на властта, упражнявана от неговия дядо, стария Канети, от когото всички треперят, но и тайно се възхищават. Тук то се сблъсква и със смъртта, за да я намрази за цял живот, изпитва и мрачното очарование на ревността - преживяване, което по-нататък ще се окаже съдбоносно за него. Първото убийство, за което чува през живота си, е от ревност и то се извършва недалеч от родната му къща. Пак в този пъстър крайдунавски град малкият Канети опознава за първи път лудостта в лицето на кварталния идиот Како. В стария Русчук момчето вижда и първия голям пожар, чиято гледка за дълго ще го преследва. В съзнанието му се врязват не само огромните пламъци, срутващите се греди, но преди всичко дребните черни човешки фигури, които се промъкват в горящата сграда и изнасят оттам открадната покъщнина. Тази незабравима картина по-късно Канети ще открие в платната на Брьогел Стария във Виена и фламандецът ще стане за него най-значимият художник, защото ще му напомни нещо от българската атмосфера на детството.                                                

         Заслепението            

         Всички тези преживявания намират литературен израз в романа "Заслепението". През 1929 година Канети завършва във Виена образованието си и прави дисертация по химия. Наред с естествените науки изучава старокитайска философия, а вечер се опитва да пише и ревностно посещава лекциите на драматурга и критика Карл Краус - основна фигура във виенския културен живот. Младият доктор живее извън града, край Лайнцката зоологическа градина. От прозореца на стаята му се открива изглед към един стадион, откъдето в неделни дни долита ревът на екзалтираната тълпа, а далеч, от другата страна на долината, се вижда обграденият с високи каменни стени "град на лудите" - Щайнхоф, там живеят шест хиляди душевноболни.      
         Един ден на Канети му хрумва мисълта, че светът вече не може да се изобрази художествено както досега, той се е разпаднал на съставните си части и различните човешки типове трябва да се опишат поотделно. Така на двадесет и четири годишна възраст той решава да създаде поредица от осем романа по подобие на Балзаковата "Човешка комедия". Но понеже героите му ще живеят "на ръба на безумието", октологията трябва да носи общото заглавие "Човешка комедия от безумства". Така през 1931 година възниква първата (и единствена) книга - романът "Заслепението". Тук Канети изгражда образа на един "човек на духа", който води гротескно и самоцелно съществуване в своята грамадна библиотека, съдържаща двайсет и пет хиляди тома. Синологът проф. Петер Кин е лишен от всякакъв усет за реалния свят и се оставя да бъде прелъстен от икономката си, която бързо го вкарва в капана на брака, а сетне го прогонва от собствения му дом. Професорът загубва равновесието си и попада в ръцете на улични крадци, които бързо го обират. В своето заслепение той е обзет от налудничавата идея, че е убиец на жена си, и в пристъп на безумие запалва библиотеката си - своята несигурна "кула от слонова кост" - така загива сред пламъците на пожара.      
         Драстичните събития, за които разказва романът, обрисуваните характери и съдби - всичко това вече е било някога в стария Русчук, макар и в преобразен вид. Тук откриваме и собственото увлечение на малкия Канети по магията на буквите, прераснало през "годините на учение" в истинско заслепение, в "мания за универсалност", и демоничността на дядото, въплътена в характера на бруталната икономка, и уличните типове, отмъкващи скъпи вещи, и психическата лабилност и чувство за вина у майката по-късно след внезапната смърт на бащата. И накрая отново се появява онзи унищожителен пожар от детството, в който изгаря цял един свят от представи и надежди.      
         Така в този прочут роман тайно присъства колоритната и причудлива атмосфера на стария крайдунавски град, в който писателят за първи път се е сблъскал с човешката мъка и любовта, с възторга и безумието, с живота и смъртта. Затова той отбелязва в спомените си: "Трудничко ще ми бъде да създам представа за пъстротата на тези ранни години в Русчук, за техните страсти и страхове."      
         Когато след петгодишно изчакване "Заслепението" най-после излиза от печат, не друг, а Томас Ман изказва в писмо до младия автор възхищението си: "Истински съм пленен от богатството на този роман, от преливащата фантазия в него, от долавящата се ожесточеност във великолепието на неговия размах, от творческата му неустрашимост, от дълбоката му печал и горда дързост!" А Херман Брох е силно впечатлен от вътрешната логика на образите, от "абстрактния душевен пейзаж на тази творба".      
         Поради неблагоприятните политически обстоятелства - възхода на националсоциализма в Германия - при излизането си романът на Канети почти не намира отзвук, макар да носи пророчеството за настъпващата епоха, чиито главни черти ще бъдат насилието и нетърпимостта към духа. Но днес този "психиатричен роман", както го нарича критиката, е смятан за един от върховете на съвременната белетристика. Още през петдесетте години проф. Дж. Айзъкс от Лондонския университет отбеляза в студията си "Оценка на литературата на двадесети век" (1951): "Това е книга с гигантски ръст, увличаща в своята многостранна интензивност още при първия прочит, подобна на "Братя Карамазови" или на "Улис" от Джеймс Джойс." Също като Джойсовата монументална творба, с която постоянно сравняват романа на Канети, "Заслепението" представлява могъща метафора за стълкновението на духа с действителността, за блясъка и нищетата на живота в съвременния свят. Темата му е унищожението, страхът и безразличието, лудостта и агресията, съдът и присъдата над човека. Тук вече се надига онази жестока битка между силата и безсилието, която четири десетилетия по-късно Канети ще опише в есето си за Кафка "Другият процес".                                                

         Халеевата комета            

         Пак в стария Русчук писателят преживява и едно от най-вълнуващите събития от началото на века - появата на Халеевата комета, която предизвиква в крайдунавския град едва ли не средновековен "страх и трепет" пред края на света. През 1971 година Канети споделя: "Тази представа, че светът всеки миг ще загине, понеже на небето се е появила такава страшна комета, бе обхванала дори родителите ми, а те бяха културни хора. Спомням си нощта, в която ние, децата, можехме и да не си лягаме, понеже светът така или иначе скоро щеше да загине. И аз мисля, че чувството ми за апокалиптичност, за застрашаваща гибел, бе определено до голяма степен от това преживяване."      
         Душевното разтърсване у петгодишното момче през тази нощ намира по-късно художествено превъплъщение в драмата "Сватба", създадена непосредствено след романа "Заслепението". Тук отново срещаме и домашния тиранин от родния дом в Русчук, и малоумната комична фигура от детството - но всичко потопено в гротескната атмосфера на ужас и разпуснатост пред гибелта на света.      
         В тази своя пиеса Канети за първи път осъществява драматургичното си схващане за "акустичната маска" на действащите лица, за тяхната индивидуална речева характеристика. През 1937 година в интервю пред виенския вестник "Зонтаг" писателят казва: "Начинът на говорене на един човек е неповторим и несравним. Той притежава собствена височина на тона и подвижност, свой собствен ритъм. Определени думи и изрази изникват отново и отново. Изобщо езикът на един човек е съставен само от петстотин думи, с които той отлично си служи - това са неговите петстотин думи. Друг пък приказва с други петстотин. Говорът на човека е като неговата физиономия - също и тя е неповторима. Този словесен облик на един човек, неизменността на речта му, възникващият с нея език, който той владее и който ще изчезне само с него - това аз наричам негова акустична маска."                                                

         Гласове и тълпи            

         Още в стария Русчук Канети се е вслушвал внимателно в хаоса от гласове и говори, който го е заобикалял. В "Спасеният език" той пише: "...седем или осем различни езика се говореха само в нашия град. Всеки разбираше по малко от тях... Всеки изброяваше езиците, които знаеше. Беше особено важно да се владеят много езици..." Така момчето е откривало човешката оригиналност не толкова в смисъла на думите, който нерядко му е убягвал, а в тяхната интонация, в характерния им изказ и най-вече в индивидуалната им отграниченост.      
         В родния си град бъдещият писател се сблъсква за първи път и с големите човешки тълпи, които спечелват интереса му за цял живот. Това става в двора на бащиния му дом, където всеки петък преди сабат нахлуват цигани, за да получат храна или други подаяния. "...толкова много хора, които при придвижването си се държаха така един за друг, не видях никога вече. И в този живописен град това беше най-живописното" - спомня си Канети. Струпване на човешки маси той наблюдава и при всеобщата паника от появата на Халеевата комета, и при пожара в съседската къща. Тези преживявания се свързват по-късно в съзнанието му, когато през ученическите години съзерцава въодушевлението на тълпите из улиците на австроунгарската столица при избухването на Първата световна война. След това през лятото на 1922 година във Франкфурт на Майн гимназистът Канети става свидетел на безредиците и работническите демонстрации след убийството на немския министър на външните работи Ратенау. Ранните впечатления през детството, обогатени от сблъсъка с политическата действителност в Европа, го подтикват като студент във Виена да изучи историята на революциите - Канети чете Тукидид, вдълбочава се в Дарвин и в съчинения върху колективния живот на насекомите. У двадесетгодишния младеж вече назрява идеята да напише книга за масите. Това намерение се засилва, когато през лятото на 1927 година Канети наблюдава пожара на виенската съдебна палата и уличните вълнения.                                                

         Емиграция            

         Аншлусът на Австрия принуждава все още неизвестния автор на "Заслепението" през ноември 1938 година да емигрира през Париж в Лондон, където се установява трайно. Следващите две десетилетия, почти в пълна анонимност, Елиас Канети работи изключително над антропологическото си изследване "Маси и власт". Той си налага забрана над всякакъв чисто литературен труд, защото си поставя за задача да проумее какво се е случило със света и накъде върви Европа, след като Хитлер е завзел властта в Германия. Основен морален дълг става за него вече не да изобрази живота художествено, а да разбере човека с неговите социални и политически подбуди. С остър поглед за неназовимото в обществените отношения, Канети прониква преди всичко в явленията, които лесно се изплъзват на вниманието: тайната на властта, силата на мълчанието, загадката на вярата - това са за него неизчерпаеми теми и мотиви, от които той създава своя собствена антропология. Едно от ключовите изречения в книгата гласи: "Мигът на оцеляването е миг на властта." Оцеляването, надживяването на другите изглежда за писателя самоцел, лишена от стойност. Затова той е обладан от непреодолима омраза към Оцелелия, който в очите му се идентифицира със смъртта. А още в своята реч за петдесетгодишнината на приятеля си Херман Брох през 1936 година Канети е заявил: "Докато съществува смъртта, всяка произнесена дума ще е насочена срещу нея." Той признава само една форма на оцеляване - безсмъртието в дело, което не унищожава никого и надживява другите в по-късно време: "Творецът излиза на арената понякога след стотици години, когато самият той вече не е жив и не може да убива" - подчертава Канети в "Маси и власт".                                                

         Провинцията на човека            

         Само няколко месеца след като писателят е започнал работата над своето изследване, ще избухне Втората световна война. Така и Канети не създава повече белетристични произведения, не завършва своята "Човешка комедия от безумства" - това прави войната.      
         За трудното военно време и за дългия период на самоналожено мълчание той ще отбележи в записките си "Провинцията на човека": "Каквито и да бяха тези години - а никога не съм скривал ужаса им, който изпитах на собствения си гръб, - мога да съм благодарен, че ги прекарах буден." В тази книга, възникнала успоредно с "Маси и власт", афористично са изложени най-дълбоките прозрения на Канети, неговите наблюдения и спомени за лични и надлични стълкновения със света. Опознал рано човешката разноликост, той се изпълва с чувството, че в душата си носи множество хора и записва: "След десетата ми година ми е станало нещо като верую, че съм съставен от безброй личности... И те дават истинския, скрит живот на моя дух." Така според него задачата на писателя се състои в усилието да държи отворени "проходите между хората", за да могат те да се преобразяват във всекиго, дори в най-нищожния, най-наивния, най-безсилния човек. Сам Канети чрез образите от родината - тази благодатна "провинция", подхранваща постоянно въображението и познанието му - осъществява собствените си преображения.                                                

         Освободеният език            

         Младостта си Канети прекарва в очакване на зрелостта, а зрялата възраст - в припомняне на младостта.      
         В книгата си "Спасеният език" той за първи път се обръща направо към събитията и преживяванията си от ранните години. Превъзмогнал времето и пространството, сякаш подава ръка на самия себе си, погалва онова свръхчувствително, извънредно интелигентно момче, което расте в свят на постоянни промени, но с траен вътрешен център и духовен смисъл. Наоколо властват любов и ревност, егоизъм и гордост, нежност и страх, но всичко е омекотено от културата в родния дом. Притегателните сили в тази малка вселена, която момчето носи в гърдите си, е сърдечната връзка с бащата, но преди всичко любовта към младата и красива майка.      
         Нейният образ изпълва цялата книга. Загубила съпруг на двадесет и седем годишна възраст, майката се превръща за детето в страстна, но и страшна наставница. През трите летни месеца, прекарани в Лозана преди преселването на семейството във Виена, тя почти насилствено обучава осемгодишния си син на немски език, тъй че за бъдещия писател това става в буквалния смисъл "майчин език" - изразно средство, с което занапред ще изгражда своя мисловен мир. Тя го въвежда в прекрасния свят на изкуството, чете с него Шекспир, говори му за Стриндберг и разпалва влечението му към театъра и литературата - така школува "спасения език". Но и отваря очите на момчето си за богатствата на сетивния свят в родината, за земното величие, напиращо от живописните купчини зрели плодове и зеленчуци, каквито Европа не познава. Когато през лятото на 1915 година малкият Канети пътува с майка си отново за България и вижда отдавна жадуваното Черно море, което свързва във въображението си с митичното плаване на аргонавтите, с легендата за Златното руно и Медея, пак майката ще каже: "Така е тук. Една благословена страна. И това е култура, никой не трябва да се срамува, че се е родил тук."      
         А в Цюрих тя насажда в душата му ненавист към войната. И най-важното: внушава му, че учението не трябва да бъде самоцел, че човек учи, за да си завоюва място между другите. "Онзи, който се плаши от действителността, не заслужава да живее!" - говори му тя. Накрая пак майката ще прогони момчето си от "презрения цюрихски рай", където то "затъпява" сред момичетата в своя пансион. Тя го насочва към изучаването на естествени науки, за да не стане "паразит", който иска само да чете, но не и да опознае действителния живот.      
         Тази необикновена връзка между майка и син не само че не сломява момчето, но става за него източник на животворна сила. И книгата завършва с признателните думи: "Вярно е че и аз, както и първият човек, станах човек с изгонването от рая."                                                

         Лична митология            

         "Спасеният език" е онази творба на Елиас Канети, която се е очаквала с най-голямо нетърпение от читателите му, въпреки многото предварителни публикации в печата. Появата й през 1977 година истински раздвижи духовете, както някога излизането на "Маси и власт". Видният западногермански критик Марсел Райх-Раницки я нарече "основна книга" на писателя, дори я постави над станалия вече класически роман "Заслепението".      
         На едно място в "Маси и власт" Канети казва: "Митът е най-устойчивото нещо, което човекът изобщо е в състояние да създаде. Който съумее да изпълни хората с един мит, той е постигнал повече и от най-дръзкия изобретател." Неусетно с първата си автобиографична книга Елиас Канети положи основите на своята лична митология...      
         Тази късна творба на седемдесет и две годишния писател, изтръгната от живия спомен за детството, за вътрешната му българска родина, се числи към малкото примери на този литературен жанр, които оцеляват сред хода на времето, защото тя е събрала ведно поезия и истина, един малък личен свят и внушителен къс общочовешка история.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!