Най-лекият начин на съществуване
е в изкуството.
                                    Бертолт Брехт

          Когато през март 1938 година Хитлеровите войски навлизат в Австрия, писателят Йодьон фон Хорват напуска Виена и заедно с мнозина други интелектуалци поема пътя на емиграцията. Той е само тридесет и шест годишен, зад гърба си има обемисто драматургично творчество - седемнадесет пиеси, както и три романа, създали му име на проникновен белетрист. Но Хорват жадува да осъществи докрай литературното си призвание, да разкрие всички черти на таланта си. В едно от писмата му до писателя Франц Теодор Чокор ще прочетем: "Животът ни е труд - без него ще престанем да живеем. Безразлично е дали ще дочакаме победата, или поне зачитането на този наш труд - това е напълно безразлично, докато трудът ни остава посветен на истината и справедливостта. Дотогава няма да загинем, дотогава винаги ще имаме приятели, а и родина, защото ще я носим в себе си - нашата родина е духът...“ И с тази увереност Хорват започва да пише нов роман - заглавието му гласи "Сбогом, Европа".      

         В емиграция            

         Емиграцията отвежда писателя през Будапеща, Милано, Цюрих и Брюксел в Амстердам. В холандската столица той се среща с Клаус Ман, който дава следното описание на Хорват: „Той беше поет, а само малцина заслужават това почетно звание. Атмосферата на истинска поезия се чувстваше във всяко написано от него изречение, излъчваше се от самата му личност, от погледа му, от начина му на общуване. Той говореше странно - бавно, някак си протяжно, а в същото време владееше събеседника си. С детинска усмивка, обаче нелишена от сарказъм, той обичаше да разказва причудливи и страшни истории, в които ставаше дума за странни същества или гротескни нещастни случаи, за комични и ужасни ситуации. Хорват изглеждаше спокоен човек, който с охота си хапва, пийва и разговаря с приятели. Наистина понякога приказките му бяха такива, че ние се смразявахме и ни побиваха тръпки. Той беше влюбен в зловещото, ала не по литературен път, не естетизирано и театрално, по-скоро демоничното беше в самия него, като част от същността му. В поетичното му творчество, както и в характера му по най-очарователен и оригинален начин се преплитаха нежни, наивни, лирично ведри настроения с мрачни, демонични черти."      
         Пак там, в Амстердам, Хорват ще изрече думите: „От нацистите не се страхувам чак толкова. Има и по-лоши неща, именно ония неща, от които човек се бои, без да знае защо. Аз например се страхувам от улицата. Улиците могат да бъдат враждебни към някого, могат да го унищожат. Улиците ми вдъхват страх...“ И тогава от Париж пристига предложението на една филмова компания да филмира романа на Хорват "Младост без бог". Това е големият шанс за писателя да стабилизира положението си, да разреши непреодолимите материални затруднения, които постоянно го отклоняват от творческата работа. И въпреки всичко той се колебае, нещо го смущава, без да знае какво е то. Тогава Хорват постъпва по начин, който би подхождал на някой от героите на неговите комедии: той отива при една амстердамска врачка, за да му каже дали доходната филмова сделка ще се осъществи. Опитната гадателка му отговаря многозначително, по маниера на древните оракули: „Господине, в Париж ще преживеете най-голямото приключение на своя живот!“      

         Пророчеството            

         Това мъгляво пророчество става решаващо за Хорват с неговия вкус към всичко странно и свръхестествено. Той веднага отпътува за Париж. Преговорите с филмовата компания се водят в една кантора на „Шанз-Елизе“, нещата, изглежда, се уреждат, Хорват вече е сигурен, че изгодният договор е в ръцете му. За първи път толкова много пари! Наистина какво приключение! Най-голямото в живота му, точно както бе предсказала онази чародейка... В повишено настроение писателят се отправя към своя хотел. Докато се шляе по "Шанз-Елизе", над Париж се извива буря. Силният вятър откъртва клон от един измежду многото платани, ограждащи красивия булевард. Това е дървото, под което е намерил закрила Йодьон фон Хорват. Тежкият клон се стоварва върху врата му като брадва. „Поетът, който не се страхуваше от нацистите, бе гилотиниран от едно миролюбиво парижко дърво.“ - добавя Клаус Ман в спомените си.      
         А поетът Валтер Меринг, приятел на Хорват, разказва за този ден: "В неговата хотелска стая, един етаж под моята мансарда, още стояха две недопити чаши с червено вино - за него и за ухажваната от двама ни приятелка. А наблизо лежеше ръкописът на неотдавна започнатия роман 'Сбогом, Европа!'. Последните написани редове гласяха: 'Над морето се надига буря. Преобръща една рибарска лодка. След някоя година тя може би ще се завърне - с почернели платна и без екипаж'." И тук идва най-странното, сякаш съчинено от самия Хорват. Утринното издание на парижкия "Фигаро" от 2 юни 1933 година съобщава: "Бурята, която вчера се разрази над Париж, причини няколко нещастни случая. На ''Шанз-Елизе'' тя повали един платан. Седем лица, застанали под дървото, можаха да се спасят. Изключение направи някакъв унгарец, който бе убит... Същата буря преобърна в Ламанша един рибарски кораб. Всички на борда му се удавиха. Тази сутрин корабът бе изхвърлен на брега без екипаж...“      

         Съдба            

         Писателят, който с такава смайваща точност бе прозрял събитията, съпровождащи нелепия му край, има не по-малко странна съдба. Йодьон фон Хорват е роден на 9 декември 1901 година в австроунгарския адриатически регион, в дома на дипломат от дребната аристокрация.
         След края на Първата световна война, донесла гибелта на Империята, Йодьон фон Хорват заживява с родителите си в Мюнхен. Там се записва в университета и започва да изучава философия, германистика и театрознание. Оттогава датират и първите му литературни опити - "Книга на танците" е лирична пантомима, чието издание Хорват по-късно изкупува и сам унищожава. Двадесетгодишният студент пише също разкази, скици и приказки за възрастни, които публикува в реномираните списания „Симплицисимус“ и „Югенд“. След като осъзнава своята непригодност за каквато и да било буржоазна професия, Хорват решава да се отдаде на писателска дейност. Подобно на други начеващи таланти, той се чувства магически привлечен от Берлин - един от големите европейски културни центрове.      
         В столицата на Германия Хорват се сблъсква с различни художествени стилове и направления; това му помага бързо да намери собствения си артистичен облик и да си пробие път до театралните сцени, да наложи името си. Така само за няколко години той създава осем пиеси, пет от които се играят в столицата. Сред тях особено място заемат „Бунтът на кота 3018“ (1927), която му донася първия успех, "Сладек или Черната армия" (1928), "Италианска нощ" (1930), "Приказки от Виенската гора" (1931), "Вяра, надежда и любов" (1932). Наред с това Хорват публикува и романа "Вечният еснаф" (1930), посрещнат с голям интерес. По предложение на Карл Цукмайер през 1931 година той получава най-значимата за времето литературна награда на името на Клайст. Преди това наградата е била присъждана на млади писатели като Бертолт Брехт, Роберт Музил, Ана Зегерс. Хорват окончателно се утвърждава като един от най-ярките драматични таланти в немската литература на XX век. Самият Макс Райнхард поставя негова пиеса в Дойчес театър.      

         Националсоциализъм            

         Но в Германия идва на власт Хитлер; националсоциалистите виждат в произведенията на Хорват пример за "изродено" изкуство. Цялото му творчество бива забранено. Още при представянето на първите му драми нацистите го наричат „украшение на немския комунистически лагер“, а след излизането на романа „Вечният еснаф“ го обругават като "автор на необуздана ляворадикална тенденциозна книжнина". Най-после партийният официоз "Фьолкишер беобахтер" го напада открито: "Йодьон Хорват е имал наглостта да охули националсоциалистите. Неговата 'Италианска нощ' ни показва като страхопъзльовци, които едничка женска ругатня може да обърне в бяг. Този Йодьон ще има да се чуди! Сега завинаги трябва да се сложи край на тази безсрамна културболшевишка напаст...“ Но Хорват не е сам, той намира морална подкрепа отвсякъде. Приятелят Франц Теодор Чокор му пише от Виена: „Известието, че като ''изроден'' там вече не те играят, струва повече от всяка литературна награда - то официално ти потвърждава, че си поет! Аз също разглеждам заплахата от забрана на моите пиеси като високо отличие."      
         Хорват не е застрашен непосредствено от преследване, защото има унгарско гражданство, а и според понятията на нацистите е „чистокръвен ариец“. И въпреки това, когато в дома на родителите му се извършва обиск, той напуска Германия и се преселва в Австрия. Но много скоро Берлин започва да му липсва; освен всичко друго активната антифашистка съпротива, към която го подтикват обстоятелствата, го плаши. Животът извън изкуството е за него непоносимо труден, той не може да диша без праха на театралната сцена. И ето че въпреки всички опасности той се завръща. Започва мъчителен период на всекидневна, често унизителна борба за оцеляване, за пригаждане към условията. В Берлин, писателят е принуден да работи за филмовата индустрия - развива сюжети, пише диалози. И отново пътува за Виена, и отново се отправя за Германия, за да види за последен път родителите си, и пак бяга оттам. И така - години наред! Едва когато Австрия е присъединена към Райха, за Хорват започва краткият, но съдбоносен път на емиграцията, който ще го отведе под онова гибелно за него дърво на „Шанз-Елизе“.      

         Романи            

         И все пак през този период възникват едни от най-зрелите творби на писателя: пиесите „Непознатата от Сена“ (1933), „Към небето“ (1934), "Насам-натам" (1934) и сред тях най-значимите - „Фигаро се развежда“ (1935) и „Дон Жуан се връща от война“ (1936). През последната година от живота си Хорват създава и две творби, които му отреждат видно място в немскоезичната белетристика - романите "Младост без бог" и "Дете на нашето време". Когато Томас Ман прочита първия от тях, оценява го като "най-хубавата книга през последните години"...      
         С общо трите си романа Йодьон фон Хорват се изявява като необикновен за времето си сатирик; защото острият, разобличителен рисунък при него е смекчен от поетична и често приказна атмосфера. Клаус Ман смята, че Хорват е открил наистина нова белетристична форма - „формата на лирично краткия, драматично напрегнатия, индиректно критичния роман“. Писателят успява с необичайна пестеливост на фразата да изобрази типични за епохата човешки съдби; зад всяка негова дума пулсира действителният живот - това посочва още съвременната му критика. Основният мотив, който Хорват разработва както в драмите, така и в своите романи, е "студенината като морална вина" - по думите на Франц Верфел. Сам Хорват схваща този студ, обхванал хората, като основен белег на своята епоха. Той пише: „Настъпват студени времена, иде ''епохата на рибите'', в която човешката душа става неподвижна като застинала рибешка муцуна.“      

         Въздействие            

         Половин столетие след абсурдния, тайнствен и сякаш съчинен от самия него край на писателя, творбите му се оказват извънредно жизнени - драмите му продължават да обикалят световните сцени, а романите му се издават наново и наново, преведени на десетки езици. Има някаква магическа сила в словото на Хорват, която привлича зрителя или читателя - тази сила произтича от сложната, противоречива, емоционално раздвижена, многобагрена душевност на художника, душевност, в която се проявява до голяма степен и славянската стихия.      
         Ето как го описва един негов съвременник: „Този Хорват, който с цялата си личност отговаряше на представата как един австриец възприема пруската ограниченост, беше лекомислен и жаден за приключения, чаровен и привлекателен, в същото време отпуснат и занемарен, несериозен и лишен от чувство за отговорност, един малък авантюрист и голям жизнелюбец, човек с искрящ хумор, симпатичен фантазьор, наивен природолюбител и наред с това типичен градски жител..."      
         Влиянието на Хорват върху съвременната немскоезична литература става все по-отчетливо - драматурзи като Франц Ксавер Крьоц виждат в пиесите му образец на действен политически театър, а Петер Хандке възкликва: "Харесвам Хорват с цялата му хаотичност и нестилизирана сантименталност... Обичам тези негови луди изречения, които разкриват скоковете и противоречията в съзнанието, нещо, което иначе намираме само при Чехов или Шекспир."      
         И накрая: този отдаден на изкуството поет от „епохата на рибите“ при цялата си душевна мекота преминава през своя „живот без перила“ с твърдо творческо убеждение: "Има само две неща, срещу които пиша - глупостта и лъжата. И две, за които се боря - разума и доблестта."      
         Това е казано от човек, който знае цената на думите...

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!