Поразяващото в тази случайно попаднала ми книга, съставена от писма и дневници, не е жаждата за живот - на всички ни се живее, - а омерзението към напусто изминалите дни, към безцелно изтеклото време. Неизлечимо болната от рак Макси Вандер пише до своя приятелка броени месеци преди края си: „Не искам да живея както преди. Тази мисъл все по-ясно се оформя в съзнанието ми. Това не е страх от смъртта, а по-скоро нежелание за живот, ето кое ме измъчва и безпокои в момента. Нещо ново за мен!“ Но няколко години по-рано тя пак е установила: „Все по-ясно усещам, че мнозинството хора изобщо не виждат изконните си проблеми и трудности, че мислите им изцяло са заети с разни компенсации и заместители на тия проблеми, за да поддържат жизнената си заблуда, защото иначе ще се съсипят.“ Тази НЕВЪЗМОЖНОСТ да се себеосъществиш въпреки ясната идея за съкровените ти цели, въпреки всички усилия за постигането на цялост и единство на личността, на вътрешна съдба е същинската тема на книгата „Копнея за живот“.      

         Макси Вандер, австрийка, израснала в семейство от „червените квартали“ на Виена и преселила се заедно с мъжа си в ГДР през 1958 година, е пробвала много професии: била е секретарка в различни предприятия, правила е опити като журналистка, фотографка, сценаристка. Но постоянното й желание е било да пише, да създаде нещо, което да изпълни дните й със значимост. И все не е успявала, все нещо й е пречело - било жизнерадостната й женственост, домакинските задължения и грижата за децата, било многобройните семейни приятели с тяхното празно, но претенциозно съществуване. "Няма нищо по-лошо от хитрия, равнодушен полуинтелигент, това чоплене оттук-оттам в духовната сфера - то отравя и изкушава някои да се смятат за нещо повече“ - отбелязва Макси Вандер. Само няколко месеца преди смъртта си тя записва в дневника си: „Като че ли съм ранено животно, което се преструва на мъртво, за да не го наранят повече.“ Единствено писмата и дневниците на Франц Кафка са ми създавали това почти непоносимо усещане за безпощадност към собственото същество, която в едно и също време смазва и извисява, убива те и те ражда наново.      

         И тук отново се сблъскваме с проблема за постигнатото-непостигнато равноправие на жената в този свят, „все още мъжки“. „Жената е негърът на света“ - пееше някога Джон Ленън и това ми изглеждаше пресилена фраза. Но книгата на Макси Вандер доказва как една богата личност, един високо надарен човек не може да разгърне докрай своето „Аз“, само защото е имал нещастието да се роди жена, преливаща от любов - „единственото дълговечно благо, единственият смисъл“.      

         Но трябва ли една жена да заприлича на мъж, за да се осъществи като творец? И тук си спомням мисълта на Ортега-и-Гасет: „Животът е по същество драма, защото е отчаяната борба, която всеки от нас води с нещата и дори със собствения си характер, за да постигне да бъде в действителност този, който е в проект.“ Макси Вандер умира непостигнала себе си, но постигнала познанието за себе си. През последните си дни тя изживява късче автентичен живот - не като постижение, а като наситеност. „Истинският живот, казва ми един вътрешен глас, е сега, сега, приеми го такъв, какъвто ти се предлага, дори с болки, със страх, ала и с цялото си очарование, което можеш да си представиш!“      

         След прочитането на тези редове някои ще променят ако не живота си, то поне отношението си към него.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на Издателство „CIELA“!