Елизабет Бишъп

поезия

Литературен клуб | съдържание | публикуване

 

 

Край рибарските складове

 

Елизабет Бишъп

 

Превод от английски: Димитър Кенаров

 

 

Въпреки студената вечер,
там долу, край рибарските складове,
един старец седи и плете,
мрежата му - почти невидима в сумрака,
тъмна и лилаво-кафява,
иглата му - износена и гладка.
Въздухът мирише толкова силно на треска,
че очите сълзят и носът потича.
Петте рибарски склада имат островърхи покриви
и тесни застопорени дъски като мостици водят
към хранилищата във фронтона,
по които ръчни колички сноват напред и назад.
Всичко е сребърно: плътната повърхност на морето,
бавно набъбващо, сякаш всеки миг ще прелее,
изглежда непроницаема, но среброто на пейките,
на кошовете за омари и на мачтите, разпръснати
между дивите назъбени скали,
им придава привидна прозрачност,
подобно смарагдовия мъх,
полепнал по обърнатите към брега стени
на прихлупените стари постройки.
Големите корита за риба са покрити
с гъсти слоеве красиви херингови люспи,
а ръчните колички са облицовани
с меки дъгоцветни ризници,
по които пъплят дребни дъгоцветни мушици.
На полегатия склон зад складовете,
сред разредена блеснала трева,
лежи древен скрипец от дърво,
напукан, с две дълги избелели дръжки
и няколко меланхолни петна като засъхнала кръв,
там, където са ръждясали железните части.
Предлагам на стареца един „Лъки Страйк“.
Двамата с дядо ми са били приятели.
Говорим си за намаляващите популации
на треската и херингата,
докато той чака завръщането на риболовната лодка.
По жилетката и палеца му светят пайети.
Изстъргал е люспите, най-голямата прелест,
от неизброимо количество риба със стария си черен нож,
чието острие е почти напълно захабено.

 

Долу, край вратата, там, където
издърпват лодките по дълга рампа,
тънки, сребристи, дървени трупи
лежат хоризонтално,
напречно на сивите камъни, надолу, надолу,
на интервали от четири-пет стъпки.

 

Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
стихия, непоносима за смъртни,
за риби и тюлени... Наблюдавах един тюлен
няколко вечери подред.
Любопитстваше. Привличаше го музиката;
и той като мен - привърженик на пълното потапяне,
и ето защо му пеех баптистки химни.
Изпях му също „Непоклатима крепост е нашият Бог“.
Той се подаде на повърхността и ме погледна
втренчено, като клатеше глава.
После изчезна, после изведнъж изплува
почти на същото място и сякаш сви рамене,
като че това беше в разрез с принципите му.
Студена, тъмна, дълбока и съвършено кристална,
кристалната, сива, ледена вода... Някъде зад нас
се издигат величествените достолепни борове.
Синкави, подобно сенките си,
милион коледни елхи
в очакване на Коледа. Водата е като увиснала
над облите сиви и синьо-сиви камъни.
Виждала съм го отново и отново, същото море, същото,
ледено и свободно над камъните,
над камъните и над света.
Ако си потопиш ръката,
мигом ще те заболи китката,
костите ще те заболят и ръката ти ще пламне,
все едно водата е преобразование на огън,
който се храни с камъни и гори с тъмен сив пламък.
Ако отпиеш, първо ще усетиш горчивина,
после соленост, после езикът ти ще се опари.
Така си представяме познанието:
тъмно, солено, кристално, подвижно, напълно свободно,
извлечено от студената неумолима уста
на света, изсмукано от каменните му гърди
навеки, тече и изтича, и доколкото
познанието ни е исторично, то тече и се оттича.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

 

Електронна публикация на 20 май 2020 г.
Публикация в кн. „Крузо в Англия“, Елизабет Бишъп, пр. Димитър Кенаров, Изд. „Стигмати“, С., 2006 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]