Кафявото зловоние настойчиво грухтеше,
но, свикнал, той не забелязваше. Там талпите
изгниваха; настилката на кочината беше
покрита с огледално гладки изпражнения.
Над гъвкавите зурли очите на прасетата
го следваха навсякъде, доволни и засмени -
дори свинята, която си ядеше малките,
той чешеше, макар и отвратен, по четината.
Но имаше и сутрини, след шеметен запой
(той криеше бутилките от бира зад копена),
когато изгревът запалваше калта в червено
и огнените локви сякаш лъхаха покой.
Тогава вярваше, че би могъл да преживее
в изгнание поне година още или две.

Но вечер първата звезда предупреждаваше.
По тъмно идваше стопанинът на фермата
да прибере кобилите и кравите под навеса
(под свъсените облаци сено, сред които
бляскат вили като мълнии в атмосферата)
на сигурно и топло, както някога в Ковчега.
Прасетата похъркваха с излегнати копита.
Фенерът - като слънцето, което се оттегля -
осейваше калта с люлеещи се отражения.
Понесъл кофата с вода към мръсното корито,
усещаше как прилепите в тъмното залитат,
а вътрешностите му се бунтуват и обръщат.
Накрая той реши, след дълги размишлявания,
да остави всичко и да се завърне вкъщи.

върни се | съдържание | продължи