В Устър, Масачусетс,
отидох с леля Консуело
на зъболекар. Останах
в чакалнята на кабинета.
Беше зима. Стъмваше се
рано. Чакалнята беше
пълна с възрастни,
галоши и балтони,
лампи и списания.
Леля се забави вътре
доста дълго и докато
я чаках, взех да чета
„Нашънъл Джиографик“
(можех да чета) и внимателно
разглеждах снимките:
вътрешността на вулкан,
черна и пълна с пепел;
после от кратера преливаха
огнени потоци.
Оса и Мартин Джонсън,
обути с бричове за езда,
добре стегнати боти
и тропически шлемове на главите.
Мъртвец, понесен на прът -
„Човешко месо“, пишеше отдолу.
Бебета с островърхи глави
омотани с връв;
черни голи жени -
шиите им омотани с тел
като електрически крушки.
Гърдите им бяха ужасяващи.
Прочетох всичко на един дъх.
Срам ме беше да спра.
После погледнах корицата,
жълтите полета, датата.

Изведнъж, отвътре
се чу „Ох!“ от болка
- гласът на леля Консуело -
тихо и съвсем за кратко.
Не бях изненадана;
още тогава знаех, че е
глупава, плаха жена.
Дори не се смутих.
Това, което ме изненада,
беше, че бях аз:
моят глас в моята уста.
Някак по инстинкт
бях в моята глупава леля;
аз - ние - падахме, падахме,
без да можем да откъснем
очи от корицата на
„Нашънъл Джиографик“,
февруари 1918.

Казах си: три дни
и ще станеш на седем.
Казвах го, за да спра
усещането за падане
от кръглия, въртящ се
свят в студеното синьо-
черно пространство.
Но почувствах: ти си аз,
ти си Елизабет,
ти си една от тях.
Но защо трябва да бъдеш?
С усилие посмях да видя
това, което бях.
Косо погледнах встрани
- не можех да вдигна поглед -
смътни сиви колена,
панталони, поли, ботуши
и много чифтове ръце,
отпуснати под лампите.
Знаех, че нищо по-странно
не ми се бе случвало,
че нищо по-странно
не можеше да се случи.
Защо трябваше да бъда
леля ми или себе си,
или когото и да било?
Какви прилики -
ботуши, ръце, роднинският
глас, скрит в гърлото ми,
дори „Нашънъл Джиографик“
и онези отвратителни
увиснали гърди -
ни свързваха или
ни правеха едно?
Колко - не знаех
думата - колко
„неправдоподобно“...
Как се бях озовала тук,
като тях, и бях дочула
вик на болка, който
въпреки всичко
не прерасна в писък?

Чакалнята бе осветена
и прекалено гореща. Потъваше
под огромна черна вълна
и още една, и още една.

Завърнах се. Войната
продължаваше. Навън,
в Устър, Масачусетс,
бе нощ и киша, и студ,
и все още беше пети
февруари 1918.

върни се | съдържание | продължи