Ако (както гъркът потвърди в Кратил)
името е архетип мистериозен
в буквите на роза е самата роза
и самият Нил е в името на Нил.
И, направено от гласни и съгласни,
страшно Име ще да има, същината
Божия то да шифрова, и което да намята
Всемогъществото с букви, срички ясни.
Знаели са го звездите и Адама
в Райската градина. Всичко е изтрила
на греха ръждата (казват кабалистите),
поколенията го изгубват рано.
Ловкостта и простодушието на човека
нямат свършек. Знаем, че един ден имало,
в който Божият народ потърсил Името
на юдейството в будуванията отвека.
Не като при други случаи, когато се засяга
смътна сянка сред историята сива,
още е зелена паметта и жива
за Евреина Леон, равин от Прага.
Жаден да узнае онова, което Господ смята,
се отдал Евреинът Леон на смяна
на отделни букви и на цели варианти
и накрая произнесъл Името, което е Вратата,
Гостът, Ключът, Ехото, Дворецът земен
върху куклата, която с неумели длани
изработи, за да я обучи на арканите
на Писмото, на Пространството, на Времето.
Имитацията вдигна сънни клепки
и се вгледа в цветове и форми,
без да ги разбира, губещи се скоро
в шумове, опита първи стъпки слепи.
Постепенно се видя оплетен
(като нас) сред тази мрежа ефимерна
от Преди, След, Докато, Сега и Вчера,
Дясно, Ляво, Аз, Ти, Другите, Онези, Трети.
(Кабалистът, който се потруди вдъхновено,
едрото създание бе назовал Голем;
тези истини привнесъл е Шолем
от начетен откъс в своето произведение.)
Обяснявал му вселената равинът
„Ето моят крак; това е твоят; а това конците“,
и постигнал, след години, да обучи този юначина
синагогата добре ли, зле ли да премита.
Може грешка в буквата да се получи
или в произнасянето на Светото Име;
въпреки магьосничеството не се научил
калфата да проговори чинно.
Повече на куче, не човешки са очите му
и не толкова на куче, колкото на вещ са,
следвали равина с погледа насреща
из несигурния зрак на помещенията скритни.
Нещо анормално, грубо имало в Голем,
тъй като щом минел котаракът на равина
се укривал. (Няма ред за котарака при Шолем,
но го предусещам, с времето изминало.)
Вдигал си Голем към своя Бог синовни длани,
благочестията в своя Бог копирал,
о, усмихващ се и глупав, и се свирал
в източни поклони постоянни.
Гледал го е умилен равинът неразумен
и донякъде с отврата. Как (си казал)
съм могъл да сътворя сина омразен
и да спра бездействието, по-благоразумно?
Поради какво придадох към безкрайната
серия един нов символ. И защо на кухата
дървесина, в смях пред вечното избухваща,
дадох друга цел, друг повод, горест трайна?
В часове на смътна светлина и тягост,
погледа си на Голем е спирал.
Кой да каже какви чувства са напирали
в Господ, гледайки равина си от Прага?
върни се | продължи
|