Тази почуда да съм едва една
част от вселената и да съм несъмнено
пространен колкото всемира, и да съм вопъл,
и миг, и ехо, и стрела без предопределение,
или нещо друго, предоставящо ми посока.
Това да бъдеш сянка, която не знае,
ни може да разбере, която навярно забравя
защо е нейната участ. Това претрупано
усърдие, което не схващам, на сложния
свят за обясняване на причините, уверено,
че няма обяснение или има толкова,
че е напразно всяко усилие. Тази нелепа
привичка да те гледам с тайната
увереност, че знам, че няма отговор...

върни се | съдържание | продължи