На Хавиер Монедеро
Река на времето,
пресичаща душата,
течаща изначално,
пукне ли зората.
Печални брегове,
които замята
с линеещ и бавен
език водата.
Тръсталак на съня
покрай течението
кротко. Русло
на камъчета бели.
Върху вълните
сянка на чапла.
Преуморени
ръце на вятъра.
Ах, върнете ми
полята на Алава,
гладката равнина
с цвят на сабля,
ручаят Фуенте
де Очо Каньос,
бликащ питието
на носталгията.
Дайте ми над площада
слънцето бледо:
онова съвършено
слънце на детството
(смълчана светлина,
която пророкуваше
раждането
на словото).
Да, върнете ми
гласа на зората.
върни се | съдържание | продължи
|