На Дамасо Алонсо

Ти си в онова спряло такси, да, Ти си -
неясна фигура в здрача - до белеещия се бордюр,
където свършва полето от отсреща или пустошта.
Зная го, макар да не съм те видял (и макар вътре в таксито
да няма никой). Вали силно. Постепенно започва
да мирише на поле от много далече сред града...
И ти си в таксито като в параклис,
който да е сред посевите самотна отшелническа килия.
(Зная го, защото онези озарени жита, надалече...,
и спрялата река, с нарасналите си води
внезапно...) Вали усилено и Ти си вътре в таксито
(може би до онзи уморен шофьор на волана).

Зная, че вътре в таксито няма никой, но ухае
на дъжд от много далече. Звъни онзи дъжд. И мисля
без желание: да си поет, да удържиш сред усилния
въздух на един и на друг ден мъничко
необходими думи, и да се махнеш нанякъде.
Защото някой - трудното му живеене - вече не липсва,
ако остават думите. Да си поет: да се ориентираш,
като онази несигурна светлина, пресичаща пустошта,
и вместо бляскаво съществуване, да имаш душа.
Поради това, се махам някак: живея
като такси, спряло край белеещия се бордюр
(и има кръг от весели усмивки и ръце,
верни на небесните си контакти в мрака).
Защото Ти, най-дейният - и най-незаетият - бе
тук, край фенера със зелена светлина в нощта,
Ти, без книги; Ти, свободен, с ръце, с погледи,
беше без свидетели и мереше - незает -
крачките ми из стаята (побираща моите години).
И житата в екстаз на Кастиля Ла Виеха,
пламтящите реки с нарасналите им води,
продължаваха далече да те откриват (докато
зад моите прозорци се появи забавянето
на онази кал, локвите на обширната пустош,
аз също опустошен, изселен от полето!)

върни се | съдържание | продължи