Цвета Делчева

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | „Краят на лятото, вечността“

 

ІІ. СЛЪНЧЕВОТО ЗАТЪМНЕНИЕ

 

Цвета Делчева

 

 

-4-

ТОЙ: Решението е трудно, самата мисъл
се сбръчква в огъня призори или
на воля се ветрее в ранното отчаяние, тръгва, но само много силно го иска, всъщност никак не се стреми.

 

ТЯ: Това е твоят дълг, твоят пост от години
и лодката, която се клати във водата,
е заприличала на водно цвете,
сякаш си расте там –
под изкуствени палми и сред мъртви вълнения от първия ден на войната,
в която си изгубил острова си.
Да го напуснеш изведнъж
сигурно е бил единственият възможен начин,
и да не видят, че си плакал,
защото друго някое небе ти се е искало
и други някакви земи, които да оглеждаш
и ме е страх за теб, когато проговориш …

 

Отначало имаш чувство за освободеност –
хрускаво и отривисто
и когато си видял достатъчно
момичета със стандартни размери
да вършат робската работа на женския род,
малкият взрив от раждащото се птиче
леко е напукал нощта
и в гнезденето на зората черните пухчета, антрацитени, перленосиви, сини като безнадеждното далече и окончателно
са покрили стона на удоволствието.
Той ми напомня плач по утробата,
на която е обречен,
още когато му е говорила
през мембраната на изповедта,
не много далече - все пак да чувам
това новородено чувство как се опитва
да припка по пясъка и се клатушка,
толкова слабо, изразходено толкова бързо
в свитото, болезнено сърце с разпадащи се
прегради: искаш всичко, нищо не искаш.

 

Докато аз се обезсмъртявам, съвършено безчувствена мраморна статуя,
на която птиците говорят
и я покриват с посвещенията си,
от които не трепвам, сякаш са епитафии
и ми принадлежат за вечни времена,
през които ще ме докосват само с костите,
само с мозъка в тях, сока от мозъка
и следите ми ще останат навсякъде,
както и ти през цялото време
си съществувал.

 

 

-5-

 

ТОЙ: Определената двусмисленост
на картината сега се дължи на слънчевия загар - отчаянието от очевидната истина,
гневът протича глухо,
в началото без звук, затлачва се,
купува си терен за застояване.

 

 

ТЯ: Понеже съм на брега, на самия ръб
и гледката просто се разглобява,
защо ми е сега да виждам как тази,
която случайно минава край теб, те размества и нищо не може да се направи, защото е там, защото минава толкова бавно,
толкова бавно, че и земята, увиснала
на оста си, едва се люлее.

 

Така завършена картината ме смазва
и аз издишвам лекотата си,
с която над мен водата се затваря,
нима не знаеш – потъналият не остава
никога на мястото, където е потънал
и трябваше да ме потърсиш навсякъде,
по-късно, надолу по течението,
беззвучно, понякога така наивно
загребал с медения тас,

 

гребците ти гребат съвсем нестройно,
изглежда робът, който им задава ритъма,
и той се прави на умрял
след тези танци - далече от изкуството
и безсрамието на безчувствените жени,
които търсят следи от слънцето по кожата си
или сянка от птица върху краката си…

 

Ако мине още малко време
и няма да ме има на този свят.

 

Не смея да спя, защото сънувам,
че се смалявам, посягам към стиховете,
които разлиствам с уплаха и затварям
съвсем тихо, бравата е като крило на гълъб,
струва ми се, че съм преуморена,
гълъби влитат, излитат, кацат по мен
и чета отначало – още голо дърво,
само напръскано с резеда.

 

Дезориентирана като късогледо дете,
което са заставили да си свали очилата,
за да му ударят две плесници,
търся се и не се намирам,
няма ме, мен ме няма,

 

не ме е имало.

 

 

-6-

 

ТОЙ: Прехапал си е езика и сърцето,
все пак ще стигне, знае как,
избледняващ постепенно, вехнещ
под воала от нежни думи,
обзет от смут и тревога,
до тази поквара от гледката,
която безответна като че ли изглежда
по-достойна за привързаност.

 

 

ТЯ: Замира разказът ми в описания,
окото ми потъва в кръв, сега ще ослепея,
един безшумен удар – реката ще прелее
през вратите на китайския шкаф
и седефените му птички ще затреперят,
защото чукнах с пръчицата и разбрах –
силата ми свърши.

 

Упражнявах се с една злопаметност
и не знам кога е станало
така безразборно населено и така опасно,
в паническия бяг стигнах
до една триумфална арка,
която някога е била врата,
но сега движението е спряно,
и до един паметник,
който се знае, но не се гледа.
И продължавах да се въртя, все в този кръг.

 

Спомних си целия път и че не стигнах далече,
и от всичко неизречено ми се виеше свят,
легнах, където съм,
спах без сънища цяла вечност
и когато прогледнах –
не виждах откъде да продължа,
защото знам къде отивам,
а не отивах там.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | продължи

Електронна публикация на 18. декември 2007 г.
Публикация в кн. „Краят на лятото, вечността“, Цвета Делчева, Изд. „Стигмати“, С., 2006 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]