Албена Стамболова

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | съдържание

 

 

13. Бебето на Мария

 

 

 

         И откри, че майка му също чака бебе. И че на света се е появила персона, наречена Борис.
         Борис се беше заселил в къщата на майка му. Първото нещо, което си помисли, че докато баща му безумства някъде, у тях се беше появило същество, с няколко години по-голямо от него и с очила, което почти не говори. Трудно изкопчи от майка си и от Маргарита някакви сведения за него - международно признат гений в молекулярната биология, гастролиращ умник, който, обаче, беше донесъл двата си огромни черни куфара у тях. Каквото и да си беше мислил Валентин за своето изчезване, то нямаше да се състои в празна пустош. Задаваше се нов сюжет.
         Колкото и нелепо да му се виждаше, успя донякъде да разкаже на Мария за Рая и за нейното бебе. Мария веднага му каза, че са добре дошли, трима, или двама, както искат. Но интересно, че за един не стана дума. Валентин си поблъска главата, дали в това има някакъв смисъл, после го остави встрани, защото му се стори прекалено сложно. Основният риф, на който заседна, беше, че оттегляйки се от един, попадна в друг асимилационен организъм.
         И все пак, къде ли се бяха срещнали, след като Мария почти не излизаше от вкъщи.

 

 

         За брак се заговори, едва след като Мария се запозна с родителите на Борис.
         В малката си къщурка двамата бяха като баба и дядо от приказка.
         Когато Борис я заведе, за да им я представи, те почти не я видяха зад огромния й корем. Понеже не можеше да се наведе ниско, Мария просто седна на земята в краката им, за да им целуне ръка. Косите й се разтлаха и я обгърнаха като мантия.
         Борис никога не беше виждал очите на Мария толкова бистри. Обикновено бяха мъглисти. Сега сияеха с някакъв сив опалов блясък, който му беше непознат. И погледът й му беше непознат. Мария ги гледаше така, сякаш най-после беше открила родителите си.
         Борис ги остави сами и тръгна нагоре към параклиса. Не беше се връщал там от деня на кръщенето си. Когато бутна с пръсти голямата врата и видя вътре една дребна жена с очи като мъгла.
         Сега там нямаше никого. Влезе и седна на пода с лице към вратата, която бавно се притваряше. Седна на мястото, на което някога я видя. В момента, в който гърбът му докосна стената, разбра, че е тя. Че той е тя, че онази жена е тя, че бебето в нея е той, че родителите му долу в къщурката са тя. Тихо жужене го унесе. Седя дълго, или кратко, седенето там е безвременно, видя погледа на бабата на умрялото момче, чу себе си как отпъжда мухите от нея, видя балеринката да слиза по стената, сля се с Мария и се венча за нея.
         Когато се върна в къщата, всички спяха. Пожела винаги да е така. Безметежна изящна тишина капеше от дърветата. Почувства се изпълнен със сила като никога досега. Беше намерил липсващото звено между себе си и родителите си. Сега можеше и да е техен син, защото я имаше Мария.

 

 

 

 

 

 

 

 

следваща глава

 

 

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]