По-късно пред нощта Маргарита се събуди и отново втренчи очи в запалената лампа, край леглото си. Светлината я стопляше и изпълваше със сигурност. Протегна ръце и крака във всички посоки като морска звезда, ръбовете на леглото оставаха далеч, колкото и да се протягаше. Леглото е моят кораб, често си повтаряше, моята територия, моята планета. Планетата на Малкия принц. С неговата овца. И Маргарита имаше плюшена овца, кой знае къде беше под дрехите на пода.
         Реши да се разходи до кухнята и още от коридора забеляза, че там светеше. Забравила съм да … Там имаше някой, някой, който спеше на широкия диван, инсталиран от майка й на това място. Маргарита бързо схвана кой спеше - Мария. Кога и как се беше появила не бяха въпроси, които си задаваше или които можеха да бъдат зададени на майка й. Преливащ пепелник на масата и малката купчинка под огромната маса коси, изпод които се виждаха само детските ходила. Маргарита изтича към детската стая, където бебето спокойно спеше, обгърнато от бебешката си миризма. И тя идвала всяка нощ, приближавала се към люлката, вземала детето да го накърми и му пеела да заспи. После отново приемала образа си на патица и отплувала по реката.
         И какво сега, всичко изглеждаше наред, но за Маргарита не беше наред. Такъв беше обичайният ред в живота й - нещата да не са наред. Майка й спеше невъзмутимо, непробудно - да я вдигне който може. Много пушиш, ще се превърнеш във вещица - караше се някога баща й. Мария само отвръщаше - че аз съм си.
         Маргарита взе пепелника и го обърна над кофата за боклук. Няколко фаса се разпиляха по земята. Събра ги и изплакна пръстите си с вода. Капчици опръскаха босите й нозе. Замисли се дали да не завие с нещо майка си, или да изгаси лампата. Така поне всичко щеше да прилича на истинско спане, на истинска нощ, като навсякъде в другите къщи. Не посмя. Свитото на кравайче крехко същество не трябваше да бъде смущавано, не можеше да бъде смущавано. Това беше един от първите закони, които Маргарита беше научила.
         Никакво дихание не се долавяше изпод косите. Маргарита усети как пропълзява един от познатите й страхове - живо същество ли е майка й. Човешко същество. Това не можеше да бъде като въпрос. В малкото неподвижно създание в кухнята, заело позата на неродено бебе, се криеше нещо, което никой, при никакви обстоятелства не можеше да научи. Спеше ли тя или не, Маргарита не можеше да знае. И нямаше начин да узнае. Сърдеше ли се майка й или не, обичаше ли - никой не можеше да знае. Но и никой не можеше да пита.
         Маргарита бързо притича до стаята си, затвори тихо тежката дъбова врата и завъртя ключа.
         После си легна и се загледа в лампата.

следваща глава