Господин В. се беше срастнал с името си господин В. Всички го наричаха така без дори да подозират, че той понякога пишеше стихове. И възприемаше толкова сериозно това си занимание, че на никого не говореше за тях. Съпругата му беше осведомена, разбира се, но същевременно бе и последният човек, който би разпространил подобна информация. Не че имаше нещо против по принцип. Но докато той не започнеше да пише стихове толкова добре, колкото печелеше пари, налагаше се тайната да бъде запазена. Ей така, въпрос на честолюбие. Имаше само един проблем - парите могат да се броят, а кой може да каже кои стихове са добри?
Мадам В. беше около петдесет и седем-осем годишна с едър кокал на немкиня и здравословен вид. Всяваше тиха завист у връстничките си по много причини: една от тях беше бракът й с господин В., друга - това, че рисуваше и продаваше някак картините си, трета, че знаеше всичко и беше канена навсякъде. Но без да ходи навсякъде, което пък беше върхът. Там където тя не ходеше, ходеше господин В. и работата пак се свръшваше.
Двамата си живееха и някак много си отиваха. Господинът беше изискан, но плах, а мадам, безцеремонна и светска, излъчваше физическа сила.
Беше Бъдни вечер и този факт измъчваше господин В., защото това беше един от случаите, в които Фани се очакваше, но нямаше да дойде и той трябваше някак да се справи с положението. Реши да направи един последен опит, макар че душата му шумолеше тихо като пергамент. Колата спря пред Фани и той изкачи на един дъх трите етажа, за да изпревари разколебаването си. Камбанките екнаха и вратата се отвори. Хубаво тъмнокосо момче му отвори вратата. Странно, като че ли някъде го беше виждал.
Добър вечер, бих искал да видя Фани.
Момчето изчезна и след малко се върна, за да го въведе. Чудо на чудесата, пресякоха салона, където искреше великолепна елха, но продължиха към библиотеката. Второ чудо на чудесата. Първо в камината пламтеше огън, второ, на земята пред камината седеше Фани, разчорлена, и си говореше с друго подобно момче. Не, не беше момче, а момиче, което беше с гръб към вратата. Господинът се закова на място, но Фани скочи, хвана го за ръка и го принуди да се стовари на пода пред огъня, където вече се беше настанило първото момче. Не, просто момчето. Докато смотулеви някакви неподходящи думи, Фани му представи близнаците и му напъха в ръката чаша с топло питие. Слава богу не беше чай, а получай - бог да благослови грога.
Господинът поприбра крака и се втренчи в близнаците. Безпрецедентно deja vu. Момчето гледаше будно и мрачно, а момичето, момичето излъчваше нещо необяснимо, което привличаше като магнит.
Но най-неузнаваема беше Фани. Никаква следа от Снежната царица, зачервени бузки като след ски, разбърборена и щастлива. Огънят си гореше в ритъма на някаква музика.
Обзе го неописуемо блаженство. Мястото на забравата. Навън беше вече тъмно и времето препускаше. Но тук той седеше на задника си както никога не беше седял, пийваше грог върху вълнения килим и с удивление съзерцаваше как капчиците изсъхват по върховете на обувките му. По някое време влязоха други хора, шумни, стълпиха се и се пръснаха, усещаше се, че не са напуснали къщата, която едва се събуждаше за живот. След третата чашка някой го подпря на мека възглавница все така пред огъня, и господин В. сладко заспа.
следваща глава
|