Бащата на близнаците, Филип, бродеше из тясното си жилище като пантера. Бъдни вечер беше особено кризисен ден за него. Всички приятелски семейства го бяха поканили и поканата им беше съответно отклонена под предлог, че вече е поканен другаде. През седмицата, преди Коледа направи няколко опита да се свърже с къщата на жена си, но телефонният звън остана без последствия. Сега се бореше с изкушението да излезе и единственото, което го задържаше, беше, че някое от децата, или Мария, може би ще се обади. Прокле се, че няма телефонен секретар. Знаеше си, че в края на краищата щеше да излезе, щеше да отиде в един от познатите барове и да потъне там.
         Знаеше, че трябваше да приеме някоя от поканите, както постъпи миналата година. Но кой знае защо се окопа, макар, че беше убийствено за него. Не можеше да проумее неукротимия си бяс, а знаеше, че от него идва цялото зло. Беше проникнат от идеята, че ако се смири, ще загуби себе си, безвъзвратно.
         Обърна поредната малка чаша водка и продължи да патрулира из кухнята. Неутешим плач неотклонно ромонеше у него, след всяко разсейване, Филип се връщаше при забития пилон като вързано на синджир куче.
         Можеше, разбира се, да "работи над себе си", както се изразяваше неговият доктор с думите на дружинна ръководителка. Защо да работи, защо да става друг. За да се почувства по-добре, беше неизменният отговор. На моменти чувстваше, че е в тунел и е длъжен да промъква раменете си в тясното пространство, защото пътят назад не е достъпен. Пътят назад е достъпен, твърдяха всички, само че на Филип не му се връщаше. Искаше всичко тук и сега. Искаше своята Мария, искаше децата си, искаше себе си с тях. Виждаше себе си с тях. Мечтаеше за тях в моменти на тих пиянски унес, който единствено мебелираше пустотата наоколо.
         Тупна решително чашката на кухненския плот, пипна пътьом палтото си и изхвърча към колата, която вярно го чакаше долу.

следваща глава