Филип се беше настанил в един от многолюдните барове, където добре го познаваха. Известен с различно от официалното си име като повечето от тях. През масата му прелитаха, задържайки се на моменти, Тони, Рали, Бъни, Стефчето - все студентки втора и трета година. Работеха като сервитьорки. Деца на провинцията, които живееха заедно в апартамент край Сухата река. Това, което беше събрало Радомир, Павликени и Плевен край Сухата река приличаше на някакво георафско изкривяване, което четирите момичета компенсираха с безстрашие. Филип знаеше как си въртят смените и се заместват, когато лекциите им съвпадат с работата, как не си доспиват и не си дояждат. Как понякога се карат и обиждат, как се канят да се разделят. Понякога виждаше разни следи, които се колебаеше да тълкува, говореше дълго с тях и те го наричаха Доктора. Понякога му разказваха невероятни истории, но дали бяха преживени наяве или в гледани филми, не можеше да знае. С ъс сигурност, обаче, знаеше, че Рали е наркоманка, и се въздържаше от коментари, за да избегне контраста стари и млади. Срамуваше се от малодушието си. Веднъж се беше появил с една своя приятелка и момичетата много й се бяха зарадвали. Харесаха я и дори след края на работното време, бяха отишли в една умопомрачителна дискотека.
         Чудеше се как е възможно тези деца да живеят без драми. Успяваха някак да ги приплъзнат между деня и нощта, познаваха безброй хора. А него бяха приели за най-естественото явление на света. Филип не можеше да се начуди. Мило му съчувстваха, когато страдаше пред тях, но тъгата им, ако имаше такава, се виждаше само като умора. Кротко му разказваха безобразни истории, на които не знаеше дали да вярва. Какво ли разказваха на родителите си? Че работят и учат, та целият род да е горд? Сигурно всички бяха отличнички от местните гимназии. Работа ли беше това болезнено сноване между бара и масите, тези тесни черни полички и лунни личица? Бяха ли те част от някаква реалност, която им налагаше да го вършат, или само си играеха, сякаш искаха да видят дали са подходящи за ролята в този именно филм? В кой момент щеше да настъпи катастрофата?
         Филип въртеше из главата си въпросите като зърна в кафемелачка. Отначало те се плисваха с оглушителен шум , после зажужаваха приспивно, докато се стрият на фин прах, който полепва по стените. И машината спираше. До следващото плисване.
         Междувременно той поръчваше все нови и нови чаши и чакаше да навлезе в распутиновата фаза, в която черпеше целия бар и предлагаше да сменят мястото.
         Защо не се бяха прибрали при родителите си? И четирите бяха тук, заети до 5 сутринта. Какво пък, и тук имаше клонки, украсени с камбанки, снегът отпред беше изринат, чашите се пързаляха по бара и никой не изглеждаше самотен. Рали се движеше като сомнабул и от време на време избухваше в смях. Другите момичета обръщаха чаши наляво и надясно. В един момент върху бара се появи някаква госпожица, чиито обувки полетяха към масите. Започна танц и всички запляскаха в такт. Филип потърси с очи някое от „своите“ момичета и махна на Стефчето с празната си чаша. Тя пристигна с нова финландска и го погледна внимателно. Музиката гърмеше с червеникави пулсации. От банални всекидневни хитрини, пушенето и пиенето се бяха превърнали в празнична оргия на единението.
         После Рали се беше струполила и женски гласове се разпищяха за лекар. Филип прескочи през някакви маси, изнесе я на снега, загърната в палтото му, и изведнъж се сети, че има кола. Когато потегли, навън се чернееха групички младежи и той си представи как след като колата изчезне, те ще се върнат в бара и ще продължат.
         Рали се размърда до него на предната седалка, измърмори нещо и отново потъна. Филип спря и се извърна към нея. Усети миризма на урина и се паникьоса. Изпита изкушение да я заведе в къщи и сам да се погрижи за нея. После потегли към Пирогов.

следваща глава