Албена Стамболова

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | съдържание

 

38. По пътя

 

 

 

         Рано на другата сутрин Мария излезе от къщата увита до краката в черен плетен шал. Бебето още спеше в коша си, а и имаше кой да се погрижи за него, когато се събуди. Бабата и дядото вече шетаха, огънят беше запален.
         Валяха меки снежинки. Колата на Мария спеше под дебел снежен кожух, но тя дори не погледна към нея. Тръгна сред танцуващите звездички и те скоро я погълнаха.
         Вървеше нагоре по пътя за параклиса, където беше кръстен Борис през горещото лято, когато умря съседското момченце. Пухкавите й велурени ботуши газеха в дълбокия сняг. Старците не се опитаха да я разубедят, защото знаеха, че е невъзможно. Да се изкачи до горе в дебелия сняг не беше по силите на много хора, но щом Мария беше решила, щеше да го направи.
         Навлезе в бялата гора, в зимната тишина. Краката й затъваха почти до коленете. Скоро обаче откри механиката на най-икономичното усилие. И започна да се движи доста бързо. Просто повдигаше високо коленете си към гърдите, все едно че вървеше във вода. Напредваше със ситни бързи стъпчици, сякаш малка черна гарга подскачаше по снега.
         Зад нея остана странна тясна пътечка, която снежинките започнаха да запълват. Май друг не би могъл да я използва, толкова лична изглеждаше.
         Веднъж намерила стъпката, Мария се понесе с лекотата на птица. Разстоянията оставаха след нея и тя се разсмя. Отначало започна с усмивка, не онази странна усмивка, от която всички потръпваха и млъкваха. Беше истинска усмивка, с хубави бели зъбки, усмивка на дете. Напредваше и се усмихваше, напредваше и се смееше, докато чу гласа си, звънък и друг, нечуван глас, гласът на порещата снега Мария. Глас за пред никого. Глас, който нямаше нищо общо с подчинителните интонации, които чу господин В. Когато се сети за господин В. се разсмя още по-високо. Не беше срещала по-смешен и добър човек от него. Човек от минало семейство. Или просто човек от семейство. При думата „семейство“ я напуши още по-силен смях.
         Какво би бил той без своя произход.
         По принцип Мария си забраняваше да мисли по този начин. Никакви анализи. Моменталната снимка й беше достатъчна. Анализите обезсилват. Пречат на постигането на целите. Онези, които си въобразяват, че постигат нещо, защото предварително са анализирали ситуацията, не постигат същото, а друго. Кой знае какво, което наричат кой знае как. Най-често, както им хрумне. Смехът се разгръщаше в бялата гора и съпровождаше Мария по пътя.
         Обикновено нещата ставаха мигновено. Другите не знаеха, че работата е вече свършена. Сетивата им стигаха колкото да застанат нащрек, по-фините долавяха, че нещо започва. Мислеха, че са много прозорливи, че са схванали началото, или както там го наричаха, започваха да размишляват. Смях в гората, смях в снега.
         От размишления се нуждаеха другите. Мария знаеше. От размишленията годините натежават. Мария скачаше леко напред и се смееше. Дъхът й се смееше, носеше я напред.
         Горкият господин. Не искаше да го стряска. Или поне не толкова. Не искаше и да мисли за него. Ама че работа, мислеше. Беше толкова смешен и мил, заслужаваше... Знае ли някой? Мария прихна от смях и падна в снега.
         Остана да лежи в пухестата завивка. Претърколи се по гръб и разпери ръце. Отдолу клоните на дърветата бяха черни. Черно върху бяло. Или черно под бяло. Или бяло над черно.
         А снегът все валеше и валеше. Представи си как затваря очи, представи си как белите снежинки покриват постепенно черния й шал, черните й коси, черните мъхести ботуши.
         Почувства се изкушена като никога досега. Неописуема нежност на снега. Черно под бяло. Светът се подава на описание. Мария го знаеше. Или по-скоро, светът позволява описанието. И се съпротивлява на размишлението. Мария се извъртя настрани и подпря главата си на лакът. Като в легло. Легло, широко колкото цялата гора. Снегът се сипеше като саван. Светът те приема ако не се опитваш да го размищляваш. Мария не го размишляваше, гледаше го. Гледаше го. И той я гледаше. Какво удивление. Никога не мислеше за другите, а сега се сети за Борис. Той наричаше това „комуникация“.
         Извъртя се още малко и застана на четири крака. Направи няколко крачки така и отново се разсмя. Дощя й се да стане и да продължи.
         Повдигна малко глава като костенурка и съзря параклиса. Беше си там, а тя - тук. Чакаше я.
         Ето ме.
         Тръгна бавно, шалът се влачеше след нея и Мария го придържаше леко с ръка. Постоя малко отпред. Усети пътя в себе си, видя отново гората отдолу, с черните мазки на белия фон. Това, което беше извървяла беше в нея, изпълваше я отвътре с онази сила, която добре познаваше.
         После докосна леко вратата с голите върхове на ръцете си, които се подаваха от недолетените пръсти на черните ръкавици.
         Само я докосна.
         Вратата я позна и се отвори.
         После тихо се затвори зад нея.

 

 

 

 

 

 

 

 

следваща глава

 

 

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]