Коледна утрин в града. Валентин я съзерцаваше от прозореца на мансардата си. Белите покриви под него приличаха на развълнувано море.
         Беше се измъкнал по английски от утихващия празник у Фани. Последният му спомен беше Маргарита на пианото и музиката, която тя произведе. Беше истинска музика, която нямаше нищо общо с несъвършенствата на изпълнението.
         Маргарита да посмее да свири пред публика беше равносилно на чудо. Никога досега не се беше случвало. Свиреше в къщи, знаеше, че свиреше у баща им, но това беше всичко. Колко пъти я бяха молили, никога не я бяха измолвали. Нещо се беше случило.
         Валентин не знаеше дали това, че Маргарита беше свирила, беше хубаво или лошо. Искаше му се да вярва, че е хубаво.
         Тези мисли го отведоха при Рая и той изведнъж се сети, че повече от седмица не я беше нито виждал, нито чувал.
         Бързо нахлу в палтото си и и хукна надолу по стълбището. Телефонните автомати при Университета пустееха. За миг си помисли да си отиде в къщи, при Мария. Няколко спирки с трамвая, на Стамболийски и Самуил, където се белееше забележителната й къща. Не, реши да отложи за по-късно. Сега искаше веднага да чуе Рая.
         Телефона вдигна малката Ралица, неговата петгодишна дъщеря. Имаше подаръци за нея и се уговориха да отиде да ги занесе.
         Отвори му Рая и Валентин моментално видя, че беше пила.
         Очите й блестяхя, думите се настъпваха и съкращаваха, леко капризна, артикулираше неточно и спираше на най-общи фрази от рода на "разбира се", "както кажеш", "добре".
         Детето хвърчеше из стаите и разнасяше плюшените чудовища, които му беше донесъл. Успя да разбере, че се кани да прекара Нова година с приятелки и си тръгна потиснат от дъха на неизпрани дрехи в къщата, неизмитите чинии и генералния хаос. Какъв ужас. Къде беше предишната й къща. Колко много му трябваше тази къща сега, когато не искаше вече нищо от Рая. Колко много тази къща щеше да му помогне, ако направеше отново Рая щастлива.
         Тръгна си с безнадеждната мисъл, че с всичките си качества накуп и приятния си характер, Рая никога няма да си намери мъж.
         А не желаеше нищо повече от това, да знае, че е с мъж, който се грижи за нея и детето.
         Запита се защо. Защо, защо тази главоблъсканица. Чувстваше, че решението е някъде тук, наблизо, някакъв примамлив сфинкс, който го плашеше и с който преди време бе решил да не се справя. Но нещото си беше тук и само чакаше. Нямаше никакво намерение да изчезва.
         Ама че работа, каза си Валентин и изведнъж се развесели. На Рая й трябва мъж. Лесно беше. Всички човеци са смъртни. Сократ е човек. Следователно …

следваща глава