Албена Стамболова

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | съдържание

 

 

4. За пчелите и техните приятели

 

 

 

         Борис си живееше с пчелите; и те си живееха с него. Още първият път, когато баща му го заведе при тях, не много далеч зад къщата, той и пчелите се харесаха. Интересното беше, че баща му вадеше питите, за да ги прегледа, и ги буташе обратно като чекмеджета. Издаваха същия звук. На детето това му заприлича на игра.
         По-късно баща му разказа, че вместо да жужат около него, пчелите жужали около Борис. Главата на баща му беше омотана в мрежа, под която имаше шапка с кръгла периферия. Като планета. Но това го беше научил по-късно в училище. Че има небесни тела, кръгли, а някои - с пръстени. Сатурн. Главата на баща му приличаше на Сатурн когато беше на пчелина. Борис много беше харесал Сатурн.
         Когато Мария му четеше древногръцките митове, научи, че Сатурн е баща на Юпитер. Или по-скоро - че Кронос е баща на Зевс. Сатурн и Юпитер бяха латинските названия.
         Мария му беше станала жена един ден. Но по това време нямаше и понятие за съществуването й.
         Оттогава Борис ходеше редовно с баща си при пчелите. Не харесваше вкуса на меда. Сигурно затова пчелите го харесваха. Понякога ядеше, понеже трябваше да прави, каквото искаше майка му; но не го харесваше. От самото начало знаеше, че медът си е на пчелите и намираше, че баща му само глупаво трака с чекмеджетата.
         Когато за първи път откри див кошер, разбра колко са несъвършени човешките пчелни къщички с човешки покривчета. Куклени домове, в които принуждаваха пчелите да правят това, което те и бездруго правеха. Такива мисли и други.
         Дойде време, когато с възхищение откри какво значи роене, царица и търтеи. Пчелите-работнички вършеха работа, вършеха я, без да мислят. Борис реши, че хората са много по-несъвършени в сравнение с пчелите, защото мислеха, докато вършеха нещо. И се уморяваха. Докато пчелите никога не се уморяваха. Просто реагираха на температурата. Преставаха да бъдат пчели под някакви градуси.
         Вадеше мед и пълнеше кехлибарени буркани. И други в селото имаха пчели, но на меда на Борис се радваха, сякаш се беше родил с научен занаят.
         Никога не сложи маската на пчеларя. Никога пчела не го разтревожи или ужили. Борис ги намираше за съвършени и се стараеше да научи всичко, което имаше за научаване. После стана човек на пчелите. И те станаха пчели на Борис.
         От година в година всичко се повтаряше. Борис лягаше във високата мека трева между кошерите, отначало ги чуваше как се движат по пчелните си въздушни траектории, после някаква информационна вълна протичаше, той я долавяше съвсем отчетливо. Пчелите започваха да кръжат над него, разбираше, че определят кои да кацнат, кои не. После започваха да го накацат, покриваха първо откритите места като ръцете и лицето, после цялото тяло. Не си отиваха докато той не понечеше да стане. Вдигаха се отведнъж като звучен облак и той си тръгваше. Постепенно ги оставяше зад себе си и те отново се заемаха с пчелните си дела.
         Никой не знаеше, че работата между Борис и пчелите е по-специална. Или може би не искаха да знаят. Пчелите, както по-късно очилата, бяха достатъчно обяснение защо детето се пилее някъде занесено, не се интересува какво има в чинията му, и почти не говори.

 

 

 

 

 

 

 

 

следваща глава

 

 

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]