В момента, в който телефонът зазвъня в къщата на Мария, отекна и звънецът на входната врата. Докато Маргарита отваряше на Борис и бебето, Валентин вдигна слушалката. Когато Фани го попита дали може да дойде, той не намери какво да каже. Тя сама приключи разговора след като й даде адреса. Беше 2 часът след полунощ.
         Маргарита още нищо не знаеше. Валентин беше прекарал следобяда в разговори с нея, без да успее да стигне до там, откъдето можеше да тръгне в необратимата посока. Говоренето с Маргарита постепенно го беше извадило от безпаметното състояние, в което се намираше.
         Когато затвори телефона, Валентин я потърси и я откри в стаята й. Бебето беше поставено върху леглото й, а Борис и тя стояха от двете страни и го гледаха. Валентин застана от третата и в следващия момент очите на тримата се срещнаха - някъде във върха на пирамидата, в основата на която, лежеше бебето. Докато се гледаха, откъм него се чуваха гъргорещи бебешки звуци.
         Валентин видя как зениците на Маргарита започнаха да се разширяват. Запрехвърля в ума си необичайните неща: нощ, а не ден, Борис в къщата, бебето без Мария и кой знае какво още може би я смущаваше. Предположи, че бебето без Мария, беше най-видимото. Какво още? Усети как го обзема паника от нещо, което трябваше да се случи, и с което не мислеше, че ще се справи. От Борис се излъчваше друго, което го обърка още повече.
         В този момент се позвъни и звукът развали пирамидата. Пристигна Фани, и докато я въвеждаше в хола, по петите му вървеше Маргарита, която трепна от радост когато я видя. Валентин ги остави и се върна при Борис. Махна му да дойде в кухнята и двамата се настаниха около масата.
         Какво оттук нататък? Бяха стигнали донякъде, откъдето мълчанието можеше да се продължи, но можеше и да не се продължи. Двамата знаеха, че Мария е умряла, но го знаеха по различен начин. За Валентин това беше толкова много, че в този момент никакви въпроси не можеха да дойдат от него.
         Борис си наля минерална вода от хладилника и отново седна до масата. Течността като лупа увеличаваше ръката, която я държеше. Другата ръка се протегна и хвана тази на Валентин. Някъде над лакътя и толкова здраво, че Валентин потъси очите на Борис.
         Беше същински приятелски допир. Докато пиеше водата, Борис продължи да го държи и да го гледа.
         На вратата отново се позвъни. Беше Филип, който влезе и седна с тях в кухнята. Откъм хола се разнесе музика от пианото на Маргарита. Очевидно Фани я беше убедила да й посвири.
         Валентин усети как му се завива свят. Нещо имаше да се прави тук, в тази къща, а не можеше да се направи. Вместо това ставаха други неща. Например тази музика, и онова бебе в стаята на Маргарита, и двамата бащи, които се гледаха, и майка му, която я нямаше, и която, ако беше тук, нямаше да е така.
         Валентин отиде при бебето и откри Фани до него. Наведе се към нея и тихичко й каза, че майка му е умряла, неговата и на Маргарита, и на бебето. После го взе и го занесе в стаята му, сложи го в креватчето му, защото беше заспало.
         Върна се в кухнята и попита Борис и Филип дали искат да спят. И двамата казаха не. Маргарита продължаваше да свири. Валентин изведнъж си спомни Коледната нощ и празника у Фани. И му хрумна, че няма какво да се прави, или поне, че той няма какво повече да прави. Изтегна се на канапето в хола и затвори очи. Маргарита свиреше нещо от Моцарт. Малко преди да заспи, долови, че Фани е някъде наблизо и се настанява в едно от креслата. Навсякъде по камината и пианото, по масите и кой знае още къде, горяха бели свещи. Някакви хора се движеха около него, завиха го с одеало и той усети как потъва някъде, където всичко беше спокойно и тихо.

следваща глава