|
Четеше и пак четеше, докато дойде време да открие компютрите. Тогава попадна в очакването си - в нов начин на създаване на ред. В нов начин на притежаване на това, което наричаше свое. Входовете се означаваха с икони.
Нямаше нищо по-приятелско в живота му от тези икони, зад които трептяха съкровищата му. Иконите се множаха, а електронните звуци, с които компютърът реагираше, му бяха по-близки, от които и да е други.
После започна да създава виртуални цивилизации. Примитивни, невъзможни, средновековни и всякакви. Популациите се развиваха според първоначалните параметри, множаха се и се избиваха, винаги се самоунищожаваха, но имаха различно дълъг живот. Тези, които бързо стигаха до края, не му бяха любими. Научи се да съхранява историята им и да се връща към нея. Постепенно започна да открива къде е грешал. Ако грешките можеха да се нарекат грешки. Не използваше всички възможности.
Първите му светове се развиваха взривообразно. По-късно започнаха да приличат на пирамиди, след това на спирали. Графиките на развитието им показваха колко са устойчиви. Целта му беше да създаде цивилизация-калейдоскоп. Опита и с хаотично задаване на параметри. Но творенията му не се поддаваха на подобно третиране.
Тогава усети нещо като отговорност към тях. И страх. Продължителността на живота и смъртта им се дължеше на него и единствено на него. Първо това му харесваше, после - не. В компютъра му ставаха неща в негово отсъствие. Всеки път когато надникнеше, с удивление откриваше колко напред бяха отишли създанията му. Започна да разбира, че основното е да забавя развитието им. А забавянето ставаше с разширяване на параметрите. Но това пък увеличаваше неизвестните. Търсеше оптималното отношение между първоначални параметри и предвидимост.
И някъде към края на гимназията, реши какво иска да прави след това.
следваща глава
|