Жената е сега съвършена.
Мъртвото й

тяло се усмихва уталожено.
Древногръцка уж-неотменност

прелива в диплите на тогата й.
Босите й

нозе сякаш шепнат:
Вървяхме дълго, свърши се.

Две мъртви деца като бели змии -
по едно на всяка

кана мляко, вече празна.
Тя ги е свила

обратно в тялото си както розата
събира цвят, ако градината

се втвърди и рукнат алени мириси
от уханните дълбоки гърла на нощното цвете.

Луната няма за какво да тъжи,
тъй както се е вторачила изпод костната си качулка.

Тя е свикнала с тия работи. Креповете й
пращят и се влекат.

върни се | съдържание | продължи