БОЯНСКОТО ЧУДО

Елисавета Багряна

На Стоян Загорчинов

 

 

Има дни, през които, нахлула отдолу,
мъглата
като с гума изтрие
дървета, огради, къщя,
от града не остане следа
в равнината залята,
от потопа обгърната,
Витоша,
даже и тя
постепенно потъне,
изчезне като разтопена -
и не виждам ни път, ни пътека,
ни стъпки пред мене.

 

Но внезапно владайският вятър
разкъса мъглата.
Разнесе той, разнищени,
нейните бели валма
и в лъчи заблести
всеки стрък оросен от тревата,
всеки лист на брезите
и цялата влажна земя.
Планината отново достъпна
и близка изплава
и отново примамва ме върхът
с прастарата лава.

 

В дни такива аз идвам при тебе,
зографе безимен,
през мъглата на дълги столетия
образа твой
да подиря,
да вдъхна от силата неотразима,
подкрепила ръката ти,
дала ти верен устой,
за да пратиш в далечното бъдеще
своя ракета -
с хора земни, от плът,
да заселиш
(тогава!)
небето.

 

С багрила непроменени,
които си прави изкусно
от костилки и корени,
глина и грудки смола,
от цветенца и шума -
ти писал си живите устни
и очи вдъхновени,
и мъдри,
човешки чела...

 

И преминала прага,
усещам аз твърдата почва -
и пред себе си виждам
път прав
и огрян
да започва.

 

1959

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи