ОБЛАК

Елисавета Багряна

Ти, слънце, не според сезона жарко,
и ти, мой път, под него
успоредно устремен...
Вървях, за утре мислех
и назад не гледах. Но внезапно
огромен черен облак
откъм върха нахлу
и с паст раззината на звяр митичен
подгони слънцето и мен.

 

Нали аз ходя по земята, кривнах
в пътека пряка и затичах
за подслон.
А слънцето не можеше
от пътя си небесен да се отклони
и него облакът настигна скоро
в размътения небосклон,
обгърна го, погълна го,
смрачи се на земята.

 

Тогава спусна се над мене вятър
с необуздани пристъпи
и давещ прах,
дъжд ливна из ведро,
зашиба ме градушка с ледни камъни...
Едва до прага къщен се добрах,
почти без дъх,
прогизнала и зъзнеща,
обрулена като лоза след смерч.

 

А подир малко блясна в облаците
врязан лъч
и синна се небето,
и слънцето отново в пътя си засвети,
като че нищо не било -
неуязвимо, чисто,
с еднакво грееща лъчистност
- над добро
и зло.

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи