Понеже в стаята ми свърши въздухът и времето
заглади неусетно ръбовете на пространството
(така че искам ли да кажа „тук“, изричам „някога“) -
ти трябваше да си отидеш, мила.
И ти отчаяно се вкопчи в милосърдната
ръка на стълбата, която те изтръгна
от сънищата ми и те поведе
по стръмните си стъпала надолу
към двора, улицата, гарата или (ако затворим
очи и си припомним верните названия)
към Долната земя...

Но аз не вярвам във това спасение!

Защото в Долната земя изгрява слънцето
от изток всяка сутрин и отлитат
на юг ятата винаги наесен,
каруцата не се запряга никога пред коня,
частта не може да е равна с цялото,
под моста Мирабо не се обръща Сена
с лице към изворите си, Давид е жалък
пред Голиат с нелепата си прашка
и всяко нещо има времето си...

От което следва,
че там със теб не можем да се срещнем.