Душата ми е мъртва. Защото любовта
бе силна като смърт, а няма повече
любов в душата ми.

Но тялото по навик става сутрин,
тътрузи чехли, тананика
под душа, дъвче нещо в кухнята,
обажда се по телефона, търси,
захвърлените снощи ключове,
пътува, среща се, говори, носи, сяда
на масата с приятели, докато вечер
се свие на кълбо в леглото,
опитвайки със формата си да обгърне
отсъстващата ми
(безсмъртна - вярвах някога)
душа...