Когато и за мене спре каруцата, запрегната
с два бели и два черни коня (мисля,
че това ще е най-справедливо),
надявам се в последния момент от джоба ми
да падне нещо във тревата, за да не отмина
съвсем незабелязано в отвъдното.

То може да е незначително, например моливът
с изгризания край или ключът за никога
несъществувалия наш дом или даже нещо,
което няма как да придобие ясна форма -

като прозрачаната мъгла в полето вечер,
увиваща се край нозете ти така,
като че иска да докосне с устни
почти невидимия белег над коляното.