Преди години в Бон се запознах с млад кибернетик, който работеше в научна група за създаване на универсална машина за превод. Групата беше пред разпускане, защото след многогодишен упорит труд резултатите бяха все така незадоволителни: електронният „мозък“ не бе в състояние да преведе приемливо дори кратък метеорологичен бюлетин, съставен от минимален брой общоприети лексически единици. Машината не можеше да се справи с особеностите на различните граматики, с оформянето на изреченията по законите на човешката реч - на нея определено й липсваше „чувство за език“...      

         Към тази проблематика ме връща книгата с ранни спомени на Норберт Винер „Бившето чудо. Моето детство и младост.“ Още ненавършил дванадесет години, Винер постъпва в колеж, четиринадесетгодишен получава степента „бакалавър“, а преди деветнадесетата си година защитава докторска дисертация. На двадесетгодишна възраст той е вече университетски преподавател. Впрочем ето как Винер определя смисъла на мемоарната си книга: „Тя проследява времето на моето необичайно и твърде ранно обучение и последвалия го период, през който вроденото непостоянство и импулсивността на характера ми, подсилени от обстоятелствата, ме изтласкаха в началото на кариерата на учен и гражданин на света.“      

         Но това бляскаво развитие преминава под деспотичната ръка на бащата - неполучилия достатъчно признание филолог Лео Винер. Макар той да не е „безчувствен тиранин“ (по думите на сина), в своята педагогика „стига до жестокост“, и не ни убягва впечатлението, че в стремежа си към собствен успех бащата е напълно безразличен към емоциите и щастието на детето си. Ръководството му прилича повече на зоологически експеримент с „висока“ научна цел. В редица статии и интервюта бащата изтъква, че синът му всъщност е съвсем посредствено момче, достигнало завидно ниво само и единствено благодарение на щастието да бъде негов ученик.      

         Разбира се, „детето-чудо“ научава от бащата много неща - най-главното: че „науката е призвание и свещенодействие“. А също, че човек заплаща за заниманията си с нея голяма цена - „и нека онзи, който няма моралните и физическите сили да издържи, да не се захваща с подобни дейности“, предупреждава Винер. Цената, която той лично е платил, наистина не е малка: тясно ограничено развитие само в сферата на интелекта и непревъзмогната инфантилност в сферата на изкуството и литературата. Наред с трудовете по математика, медицина, биология, зоология, логика той чете... историите на Шерлок Холмс, „Островът на съкровищата“ от Стивънсън, романите на Майн Рид, Жул Верн и Фенимор Купър. Забележителен е изразът: „По-късно, когато трябваше да проявявам по-голямо благоразумие и можех да си наложа по сериозна ''литературна диета'', в репертоара си включих Юго и Дюма.“ А като преподавател в университета в Мейн той, „скрит в един тъмен ъгъл на библиотеката“, изчита от кора до кора всички произведения на Марк Твен и О'Хенри, защото „за съжаление модата на детективските романи още не бе дошла“. Впрочем на едно място сам Винер признава: „Винаги съм знаел, че социалното ми развитие куца и че чувствително изостава от интелектуалните ми постижения...“      

         И така: под натиска на властния баща (от него го избавя една женитба; посвещението на книгата гласи: „На моята съпруга. Под нейното внимателно ръководство за първи път познах свободата.“) лишеният от истинско човешко общуване и връзка със себеподобните „вундеркинд“ избира за обект на бъдещите си теоретични занимания именно изучаването на пътищата за комуникация и техните средства. Ето как след две десетилетия той ще напише прочутата си книга „Кибернетика или управление и свръзка в животното и машината“ и ще стане основател на една нова математическа наука, която се стреми да обхване явленията в живота като система от отношения. И тук си спомням думите на „човека на техниката“ от романа на Макс Фриш „Хомо Фабер“: „Най-главното обаче е, че машината не преживява нищо, тя не познава нито страха, нито надеждата, които да й попречат...“      

         Някога „бащата на кибернетиката“ предупреди, че машината може само да имитира човека, но не и да го замени напълно. Защото тя притежава „интелигентност“, но й липсва емоционален и художествен опит, без които ТВОРЧЕСТВОТО е немислимо.

върни се | продължи

---

^* Есето е от книгата на Венцеслав Константинов „Гоблен, извезан с дяволски опашки.
50 приключения с привидността“, която е на пазара с марката на издателство „CIELA“!