КЪЩАТА

В Копривщица стоим,
в Копривщица мълчим
сред улиците и насред живота си.
Пристъпваме сред утринния дим -
неканени, случайни, скучни гости.

Едва-едва пращеше заранта
като подплашен малък огън.
Стояхме в ъгълчето на света
настинали и неподготвени.

Над нас се стелеше гласът
на оня, мъртвия. Бе рано и мъгливо.
Не можеше да има друга смърт.
Поетът не умира, него го убиват.

При вкаменената от чакане жена,
очакваща сина си - не поета -
дойдохме ние - неродени за война,
почти призвани и почти свидетели.

И все пак така мълвеше оня глас:
„Ако загина на война...“
Аз няма да загина.
А времето изтичаше - без нас.
Стояхме там. И къщата бе синя.