Приблизително с размерите на стара еднодоларова
                                                                                              банкнота
(американска или канадска),
с почти същите сиво-зеленикави, металносиви и
                                                                                       бели тонове,
- тази малка картина (скица на по-голяма?)
никога през живота си не е изкарала пари.
Ненужна и свободна, тя е прекарала седемдесет години
в ролята си на дребна семейна реликва,
предавана през поколенията между другото,
бегло поглеждана или съвсем незабелязана.

Това трябва да е Нова Скоуша; само там
могат да се видят здрави дървени къщи,
боядисани в такова отвратително кафяво.
Фасадите на останалите къщи изглеждат бели.
Брястове, ниски хълмове, тънка църковна камбанария -
тази сиво-синя нотка, може би? На преден план -
заблатена ливада с няколко мънички крави,
всяка от тях - само две докосвания с четка,
                                                                               но крави определено;
в синята вода две миниатюрни бели гъски пасат
с гръб една към друга; надвесени клони.
Още по-близо - див ирис в бяло и жълто,
прясно изстискан от тубичката.
Въздухът е свеж и студен; студена ранна пролет,
ясна като сиво стъкло; половин инч синьо небе
под металносивите буреносни облаци.
(Те са стихията на художника.)
Вляво лети птица на точици.
Или летяща точица, наподобяваща птица?

Боже мой, разпознавам мястото, знам го!
Намира се зад... името на фермера е на езика ми.
Хамбарът му граничеше с ливадата. Ето го -
едно титановобяло петънце. Подобието на кула
с едва забележими влакънца от четка
е навярно презвитерианската църква.
А дали онова не е къщата на г-ца Гилеспи?
Точно тези гъски и крави,
естествено, са отпреди да се родя.

Скица, нахвърляна за час, „на един дъх“,
извадена от сандъка и предадена в нечии ръце.
Харесва ли ти? Вероятно никога отново
няма да намеря място да я окача.
Чичо ти Джордж, не, моят, моят чичо Джордж,
той е твоят прачичо, я остави на майка ти,
когато се завърна в Англия.
Знаеш ли, той беше доста известен, военен...

Не го познавах. Но заедно сме познавали товя място,
това буквално затънтено блато,
съзерцавали сме го достатъчно дълго, за да го запомним
в различните ни епохи. Странно наистина! Любимо място
или вече спомен (навярно мястото е вече друго).
Визиите ни са съвпаднали - „визия“ е
прекалено сложна дума - погледите ни, два погледа:
изкуство „от натура“, изкуство и живот,
животът и споменът за него слепнали така,
че не могат да се различат. Кой кой е?

Животът и споменът - събрани заедно,
мъждиви на къс бристолски картон,
мъждиви, но колко получаваме безплатно,
малкото ни земно упование. Нищожен дял.
Приблизително с размерите на нашия и техния
престой: преживящите крави,
свежият и тръпнещ ирис, водата,
останала от пролетните разливи,
все още неотсечените брястове, гъските.

върни се | съдържание | продължи