Сега виждиша ли паметника? Той е от дърво,
сглобен като кутия. Не. По-точно
като няколко кутии, подредени накуп,
всяка следваща по-малка от предишната.
Редуват се, завъртени хоризонтално
една спрямо друга,
така че ръбовете на горните сочат
към стените на тези отдолу.
Върху най-горния куб стои
подобие на хералдична лилия от потъмняло дърво
с продълговати дъсчени венчелистчета, надупчени напосоки -
четиристенни, строги, божествени.
От тях изникват четири тънки, криви пръчки
(наклонени като въдици или пилони на знамена),
от които висят зигзаговидни елементи,
четири неясно оформени украшения,
встрани от кутиите,
чак до земята.
Паметникът се откроява една трета
на морски фон и две трети - небе.
Гледната точка
(т.е. перспективата)
е толкова снижена, че не съществува „далеко“,
само ние сме някъде в далечината.
Зад самотния ни паметник се разстила
море, сковано от тесни, хоризонтални дъски
с издължени шарки, криволичещи ту вляво, ту вдясно,
подобно дъсчен под, хаотично осеян с чепове
и застинал в пространството. Паралелно - небе
от колове, но по-грубовати от морските:
трески слънчева светлина и дълговлакнести облаци.
„Защото това море, така необикновено, е притихнало?
Дали защото сме толкова далеко?
Къде сме ние? Мала Азия ли е това,
или Монголия?“
                         Древно укрепление,
древно владение, чийто принц художник
може би е искал да издигне паметник,
отбелязващ мястото на гробница или на граница,
да пресъздаде меланхолична или романтична сцена...
„Но това така особено море изглежда като от дърво,
проблясва като мокра дървесина.
Небето също е сякаш от дърво, прошарено с облаци.
Всичко е толкова плоско, че прилича на декор!
Тези облаци са пълни с лъскави трески?
Какво е това?“
                         Това е паметникът.
„Скупчените му кутии,
очертани с разнебитена резба,
са напукани и небоядисвани. Изглежда стар.“
- Безмилостните слънчеви лъчи, бризът откъм морето,
всичките обстоятелства около съществуването му
навярно са олющили боята, ако изобщо я е имало,
и са му предали по-невзрачен вид.
„Защо ме доведе да го видя?
Храм от щайги в парализиран шперплатен пейзаж,
какво доказва?
Уморих се да дишам този разяждащ въздух,
тази сухост, в която паметникът се пропуква.“
Той е артефакт
от дърво. Дървото е по-устойчиво,
отколкото са поотделно морето или облаците, или пясъкът,
по-здраво е дори от истинско море, или облаци, или пясък.
Така избрал е да расте и да не мърда.
Паметникът е предмет, но тези нищо и никакви,
небрежно заковани украшения
му придават живот, желание,
необходимост да бъде паметник, да възпоменава.
Най-примитивният орнамент гласи „почитай“,
докато светлината всеки ден обикаля в кръг
като хищник
и дъжд вали, и вятър брули.
Паметникът може би е плътен, може би е кух.
Може би тленните останки на принца художник са вътре,
или може би са другаде, още по-далеч.
Но що-годе, но някак си, той съхранява
нещата вътре (които все пак
не са създадени да бъдат видени).
Той е наченка на картина,
или скулптура, или поема, или паметник
от дърво. Разгледай го внимателно.

върни се | съдържание | продължи