Тревата блести по-зелена от завчера
и се приближих.
На завет сред храсталака
градинка напомня сладка алегория на смъртта.
Както тогава се чува
              стържещ звук на надкрилници на насекоми
и северният вятър преминава, известявайки, че няма никой.
Виждам сега тогавашно момиче,
разпознавам се по двете й бавни ръце,
докато сгъват немите крила във вдлъбнатина от пръст
и си измисля молитва,
говореща за свобода и синьо небе за сутрин,
и казва нещо за летене много нависоко,
докато се движат възглавничките на пръстите й,
                        моделирайки гроб.
Същите възглавнички на пръстите ми
                                                  след двадесет години,
влажни сред тревата удостоверяват:
                                                  няма белег, нито сянка извървява назад
раната.
Когато вдигам поглед
                                       момичето си е отишло.

Из антологията Жени от плът и стих (2002)

върни се | съдържание | продължи