Върви течението да посрещне устието си
никой не може да му потуши гласа, когато се отдалечава.
Устните казват на вятъра във водопада му,
че понякога енигма се разголва в порите ти,
но отсъствието не иска
да дешифрира емблемата си в една само прегръдка.
Все още пиша името ти бързешком
по стените на съня
и макар дъждът да се сили отново да го изтрие,
остава утайката, която времето
не е видяло сред пукнатините.
Вятърът не мисли за пепелта.
Пътят не знае за пътника.
Нощта няма представа, че винаги бяга от деня.
Разстоянието не пита къде е хоризонтът.
Из Зарове и неверия (1996)
върни се | съдържание | продължи
|