ДАНО не си нищо,
ти, от камък, освен своя камък.
Дано да си
само материя, твърда,
сурова и благородна,
в камънака без цвете.
Ръцете, които те подхвърлиха,
онази фалшива усмивка,
плътта, която напомняш,
всичко ми се забравя
по връхчетата на пръстите,
в онзи допир тъй чист,
с който се връщаш да бъдеш
камък, с душа от камък;
да бъдеш най-напред, земя,
първото, което си била,
първото
(но не тази форма фалшива),
което аз бях.

върни се | съдържание | продължи